Вадим Панов - Войните ги започват неудачниците

Хиляди години човечеството отчаяно се борило за правото да господства над Земята. Хиляди години воини и герои, инквизитори и жреци с огън и меч изтребвали нехората, изтривайки даже спомена за тяхното съществуване. Вещици, таласъми, гноми… Предците ни ги преследвали и ги унищожавали безпощадно, считайки, че на Земята има място само за човека. Струвало им се, че са удържали победа…

Минали години, и постепенно хората забравили какво е предпазливост. Цялото богатство на света било в ръцете им, и съблазните погълнали мрачните инквизитори. Воините се върнали в къщи, героите обули домашни чехли и насядали до камините. Досадните разкази се украсявали с все повече цветисти подробности, превръщайки реалните събития в митове и приказки. Паметта за славните победи умряла с последните герои.

Но историята още не познава окончателни победи…

— Защо се притесняваш? — момчето рязко се обърна.

Но не можа да я завари неподготвена.

— Аз? — Жената учудено повдигна тънките си черни вежди.

Момчето се смути:

— Чувствам го. Знаеш, че усещам аурата ти ясно. Ти си силно обезпокоена.

Жената се усмихна едва забележимо. Лекичко, с ъгълчетата на устните си, и буквално го принуди да търси усмивката на красивото и слабо лице.

— Ти притежаваш огромна сила, Любомир, и нищо не може да се скрие от теб. Това ще потрябва на бъдещия господар на Великия Дом. Къде ми е кутията за бижута?

Изящната златна кутийка, в която стояха само най-любимите и скъпоценности, стоеше на малка масичка от дясно на креслото, в което се беше разположила жената. Достатъчно беше само да протегне ръка.

Момчето бързо заобиколи креслото, взе кутийката и отвори капака. Изглеждаше на тринайсет. Светлокосо, невзрачно, слабичко, твърде крехко според стандартите на Зеления Дом, то би изглеждало даже смешно, ако не бяха очите. Огромните яркозелени очи на Любомир привличаха, хипнотизираха, отразяваха невероятната сила, която се криеше в сърцето му. Дива сила, създадена от магията, сила, на която би завидял всеки маг в Тайния Град.

— Бъди така добър, подръж кутийката.

Този път жената дари момчето с истинска усмивка. Пълните, добре очертани устни се отвориха, показвайки равен ред дребни бели зъби, на бузите и заиграха малки закачливи трапчинки, а в яркозелените и очи за момент пламнаха ослепителни и леко безумни пламъчета. Любомир се олюля — усмивката и действаше като наркотик, караше го да забравя целия свят и да чака, да чака, да чака кога в очите на жената ще се появи отново това прекрасно, опияняващо пламъче.

— Трябва ми нещо, което не се набива на очи — замислено произнесе жената, разглеждайки богатата си колекция.

Любомир не сваляше очи от загорелите и рамене, стройната шия и гъстата светла, почти бяла коса, подредена в сложна прическа. Той не успя да се въздържи, леко се наведе и усети идващия от косите и слаб аромат на жасмин.

— Наистина е прекрасен, нали? — Жената нежно погали току-що сложения пръстен. — Не мислиш ли?

Момчето трескаво кимна.

— Много е красив.

Пръстенът наистина беше направен с вкус. Тънка златна халка, покрита с причудливи орнаменти, и голям изумруд с необичаен цвят, който, изглежда можеше да блести даже през нощта под светлината на звездите. Беше и го подарил Мечеслав, широкоплещестият барон Мечеслав — господарят на домен Соколники. Любомир виждаше как жената разцъфва при появата на тъповатия побойник, и всеки път безсилната ярост стягаше скулите му, караше го да стиска малките си крехки ръце в също толкова малки и крехки юмручета.

— Харесва ми как проблясва, — тихо произнесе жената, гледайки замислено изумруда. — Чия ли душа живее в него?

— На герой или на красавица, — усмихна се Любомир, — или, може би, на бижутер.

Той ненавиждаше този пръстен.

Кутийката се върна на масата. Любомир направи няколко неуверени крачки и спря в средата на стаята.

— Не ми каза защо си развълнувана.

Тя вече достатъчно добре познаваше момчето, за да разбере, че то няма да забрави въпроса си.

— Няма да е преувеличено да кажа, че днес нашият народ ще преживее велик ден, който сме чакали много дълго, Любомир. Някои даже престанаха да вярват, че пророчеството ще се сбъдне, и ти, Вестителю, ще дойдеш. Че отново ще имаме надежда. — Тя бавно обхвана с поглед крехката фигура на момчето. — Днес е един от най-важните дни в моя живот, предстои ми да съобщя на поданиците на Зеления Дом великата новина. Нима мислиш, че мога да бъда спокойна?