Маргарет Уэйс - Времето на близнаците

— Глупости — отвърна лейди Кризания невъзмутимо, докато наместваше под главата си една малка възглавничка, която беше взела със себе си за из път. — Не сме в Тъмната гора, все още не. До нея има още пет мили. Утре ще стигнем до една пътечка, която ще ни отведе дотам.

— Ти… ти искаш да отидеш там! — ахна Тас.

— Разбира се — отговори лейди Кризания студено. — Отивам там, за да потърся помощта на Горския господар. Ще ми отнеме няколко месеца, за да стигна оттук до Уейритската гора, дори да пътувам на кон. Тъмната гора на Горския господар се обитава от Сребърни дракони и с тях ще прелетя до крайната точка на моето пътуване много по-бързо.

— А привиденията, призрака на древния цар и последователите му…

— … бяха освободени от робството си, когато отговориха на призива да се сражават с Драконовите повелители — каза лейди Кризания доста рязко. — Наистина е добре да изучиш историята на войната, Тасълхоф. Още повече, че си бил участник в нея. Когато войските на хората и елфите се обединиха, за да завоюват обратно Квалинести, призраците от Тъмната гора се сражаваха редом с тях и така се избавиха от черното заклинание, което ги бе обрекло на ужасно съществувание. След това те напуснаха този свят и никой не ги е виждал повече.

— О — каза Тас глуповато и след като се огледа за миг, се върна обратно в завивките си. — Аз съм разговарял с тях — продължи той замислено. — Те бяха много учтиви същества… Появяваха се и изчезваха малко неочаквано, но иначе бяха много учтиви. Донякъде се натъжавам, като си помисля…

— Доста съм уморена — прекъсна го лейди Кризания. — И утре ме чака дълго пътуване. Ще взема блатното джудже с мен и ще продължа към Тъмната гора. А ти и прогизналият ти от пиене приятел ще се приберете у дома, където се надявам той да получи помощта, от която несъмнено се нуждае. А сега да поспим.

— Не е ли добре един от нас… да остане на пост? — попита Тас колебливо. — Онези горски пазачи казаха… — той изведнъж замълча. — Онези „горски пазачи“ бяха в кръчмата, която изчезна.

— Глупости. Паладин ще бди над съня ни — отсече лейди Кризания. — Затваряйки очи, тя зашепна тиха молитва.

Тас преглътна.

— Чудя се дали познаваме един и същ Паладин? — попита Тас, мислейки си за Физбан, обзет от неизмерима самота. Но той изрече въпроса си много тихо, защото не искаше отново да бъде обвинен в богохулство. Кендерът легна и започна да се върти под одеялата, но все не можеше да си намери място. Най-накрая, все така напълно буден, той се надигна и облегна гръб на ствола на едно дърво. Тази пролетна нощ бе хладна, но не и мъчително мразовита. Небето беше чисто и нямаше никакъв вятър. Дърветата си шепнеха, унесени в собствените си разговори, наслаждавайки се на новия живот, който течеше из клоните им, събудени след дългия си зимен сън. Тас докосна с ръка земята и почувства новата трева, която напираше под изгнилите листа.

Кендерът въздъхна. Нощта беше чудесна. Защото тогава се чувстваше неспокоен? Счу ли му се нещо? Счупена клонка? Тас трепна и се огледа, сдържайки дъха си, за да чува по-добре. Нямаше нищо. Тишина. Вдигайки глава нагоре, той видя съзвездието на Паладин, Платинения дракон, което се въртеше около съзвездието на Гилиан — Везните. Точно срещу звездния куп на Паладин пък беше този на Такхизис, Царицата на мрака — така наречения Петглав дракон. Двете съзвездия сякаш се наблюдаваха внимателно.

— Ти си ужасно далече — каза Тас на Платинения дракон. — И бдиш над цял един свят, не само над нас. Сигурен съм също, че няма да възразиш, ако сам се погрижа за почивката ни тази нощ. Не бих искал това да се тълкува като проява на неуважение. Просто имам чувството, че и някой друг ни наблюдава, ако разбираш какво искам да кажа. — Кендерът потръпна. — Не зная защо изведнъж се почувствах толкова странно. Може би причината е в това, че Тъмната гора е толкова близо и… е, очевидно отговарям за всички!

Тази мисъл накара кендера да се почувства неловко. Тас бе свикнал да отговаря само за себе си, а когато пътуваше с Танис и останалите, винаги имаше някой друг, който да носи отговорност за групата. Сред тях имаше силни и опитни войни…

Какво беше това? Този път определено чу нещо ! Тас скочи тихо на крака и се вгледа в мрака. Всичко беше притихнало, после се чу шумолене и след това…

Катеричка. Въздишката на Тас сякаш тръгна от пръстите на краката му.

— Тъй и тъй съм станал, ще взема да сложа още една цепеница в огъня — каза си той и притича до купчината дърва. Пътьом зърна Карамон и го обзе съжаление. Много по-лесно щеше да му бъде докато стоеше на стража в мрака, ако знаеше, че може да разчита на силната десница на мъжа. Но не би! Грамадният войн бе паднал по гръб със затворени очи и зинала уста и хъркаше в пиянско доволство. Свита около ботуша на Карамон и с глава върху крака му, Бупу му пригласяше в хъркането. Срещу тях, колкото беше възможно по-далеч, лейди Кризания спеше спокойно, отпуснала гладката си буза върху сгънатите си ръце.