Майкл Салливан - Короносната кула

Онези главорези бяха казали истината — новият му спътник бе най-много четири или пет години по-млад от него. Пет, реши боецът, той е пет години по-млад от мен. Той е аз, преди да напусна. Дали тогава и аз съм се усмихвал така? От колко ли време младокът живееше на улицата? И дали и подир пет години щеше да има същата усмивка?

— Ейдриън. Ейдриън Блекуотър.

Момчето кимна.

— Хубаво име. Много добро. По-добро е от Пикълс — но пък това не е голямо постижение, защото почти всяко име е по-добро от Пикълс.

Излязоха от лабиринта и се озоваха на по-широка улица. Бяха навлезли в по-висока част на града: пристанището и корабните мачти сега се намираха далеч под тях. Кейовете все още тъмнееха от солидна тълпа — хора, търсещи място за нощувка или багажа си. Ейдриън си припомни торбата, търколила се в морето. Колко ли хора щяха да се озоват с празни ръце в непознатия град?

Някакъв внезапен звук — лай на куче или рязък смях — накара Ейдриън да се обърне. Стори му се, че съзира движение в тясната уличка, но не бе сигурен. Само една лампа се грижеше за осветлението, останалото бе поверено на лунната светлина. А тя бе предоставила само сиво-сини късчета — тук квадратно, там триъгълно — които не позволяваха да се види нищо. Плъх ли се беше стрелнал? Сянката бе изглеждала по-голяма. Той зачака, гледайки напрегнато. Не, нищо не помръдна.

При повторното си обръщане напред можа да забележи, че Пикълс е прекосил по-голямата част от площада. Отвъд въпросния, за голяма радост на Ейдриън, имаше друг кей. Тук се намираше огромната река Бернум, превърната от нощта в ширнала се течна тъма. Боецът хвърли един последен поглед към тесните улички. Все така нищо не помръдваше. Привиждат ми се призраци . Това беше всичко — призраците на миналото му го преследваха.

Ейдриън вонеше на смърт. Не ставаше дума за типа миризми, които останалите можеха да подушат или водата да измие, а за онези, които се задържаха в него и оставаха да го преследват — както миризмата на алкохол следва прекаралия нощ в пиене. Само че тази миризма не идваше от алкохол, а от кръв. Не от пиене — макар да бе познавал и хора, изпълняващи подобна процедура — а от обливането с нея.

Но вече всичко бе свършило и бе останало зад него. Или поне така си казваше той с увереността на отскоро трезвия. Онова беше друг Ейдриън, по-млад, когото той бе оставил на другия край на света и от когото още бягаше.

Осъзнавайки, че торбата му още е у Пикълс, боецът затича да го догони. Още преди настигането видя, че младежът отново има неприятности.

— Негова е! — викна Пикълс, сочейки към Ейдриън. — Избързах напред, за да му запазя място на шлепа.

Момчето бе наобиколено от шестима войници. Повечето носеха ризници от метални брънки и квадратни щитове. Застаналият в средата, с изящно перо върху шлема си, носеше нагръдник от плочки. Именно с него говореше хванатият от двама стражници Пикълс.

Всички извърнаха глави към приближаващия Ейдриън.

— Твой ли е този багаж? — попита офицерът.

— Да, и той казва истината. Той е мой спътник.

— Бързаш да напуснеш прекрасния ни град?

— Така е. Нямам нищо против Вернес, просто имам работа на север.

Офицерът наклони глава, оглеждайки го зорко.

— Как се казваш?

— Ейдриън Блекуотър.

— Откъде си?

— Първоначално от Хинтиндар.

— Първоначално?

Ейдриън кимна.

— Няколко години бях в Калис. Току-що пристигнах от Дагастан с онзи кораб.

Началникът погледна към пристанището, сетне към тауба, широките памучни панталони и куфията на Ейдриън. Приведе се леко към него, подуши и сгърчи лице.

— Несъмнено си бил на кораб, а и облеклото ти е калианско. — Той въздъхна и се обърна към Пикълс. — Но този не е помирисвал кораб. Казва, че ще те придружи. Така ли е?

Боецът хвърли поглед към младока и видя надежда в очите му.

— Да. Наех го да ми бъде… слуга.

— Чия идея беше, твоя или негова?

— Негова, но той ми беше от голяма полза. Не бих намерил шлепа без него.

— Току-що си стъпил на твърда земя — рече офицерът. — Струва ми се странно, че си толкова нетърпелив отново да стъпиш на борда.

— Всъщност не съм, но Пикълс ми каза, че нов курс ще има подир няколко дни. Това истина ли е?

— Да — отвърна офицерът. — И ти предоставя изключително удобно оправдание.

— Мога ли да запитам какъв е проблемът? Има ли някакъв закон, забраняващ да наемеш водач и да му платиш да те придружи? Или поставящ задължителен период за престой на сушата?