Майкл Салливан - Короносната кула

Оставащите трима бяха престанали да връзват Пикълс. Един остана да го държи, а двама се втурнаха към Ейдриън. Той гледаше краката им, преценявайки тежестта и инерцията. Това му позволи да избегне замаха на първия атакуващ, да спъне втория и да придружи падането му с удар в тила. Подир звучната среща на череп с дърво онзи рухна върху дъските и остана да лежи неподвижно.

Междувременно първият противник вече замахваше отново. Един бърз удар по пръстите го накара да изкрещи и да изпусне оръжието си. Тъй като това бе онзи, прокарал ремък в дръжката, сопата остана да виси на ръката му. Ейдриън се постара да му покаже, че тази идея не е била тъй блестяща, като грабна тоягата му, изви я, огъна ръката му и дръпна. Костта не се счупи, но рамото изскочи. Треперещите крака на мъжа показваха, че и той вече няма да представлява проблем, затова Блекуотър блъсна и него на земята — да прави компания на другаря си.

Сблъсък с четвъртия нямаше — когато Ейдриън се обърна, за да се занимае и с него, видя само разтриващия врата си Пикълс. Впрочем сопаджията също се виждаше, макар и все по-дребен, защото спринтираше с все сили.

— Дали храбрецът ще се върне с още дружки? — попита Ейдриън.

Пикълс не каза нищо. Само се взираше в него със зяпнала уста.

— Не виждам смисъл да оставаме, за да проверим — отговори си сам боецът. — Сега… къде е въпросният шлеп, за който говореше?

Улиците на Вернес също гъмжаха от народ. Пристанищната блъсканица все още оставаше ненадмината, но пък тук къщите бяха притиснати близо една срещу друга, с почти докосващи се балкони. Фенерите бяха рядкост. Някои от притихналите улички изобщо не разполагаха със светлина и Ейдриън се радваше, че разполага с Пикълс за гид. Отърсил се от вцепенението, плъхът изпълняваше по-скоро ролята на ловджийско куче. Крачеше бързо из лабиринтите на града, прескачаше локви с отпадна смрад и ловко се промушваше сред простори и скелета.

— Тук живеят корабостроителите, а ей там е спалното на докерите. — Последните си думи Пикълс придружи с посочване към една мрачна триетажна сграда край пристана. — Повечето пристанищни работници живеят там или в една подобна постройка в южната част. Пристанището е изключително важно за града. А виждаш ли онзи хълм там? Това е Цитаделата.

Ейдриън повдигна глава и можа да различи силуета на крепост, осветена от факли.

— Не е точно замък, по-скоро е нещо като седалище на търговците. Трябват им дебели и високи стени заради златото, което е струпано вътре. Там отиват всички пари от търговията. Всичко друго тече от хълма надолу, но златото тече към Цитаделата.

Младокът заобиколи една съборена кофа, с което подплаши два огромни плъха, стрелнали се към по-плътните сенки. Преминавайки покрай един праг Ейдриън осъзна, че това, което бе взел за купчина парцали, всъщност е приседнал възрастен мъж. С оръфана сива брада и диплещо се от бръчки лице, той не помръдваше. Боецът го бе забелязал в последния момент, едва когато бездомникът бе дръпнал от лулата си, карайки я да засияе в оранжево.

— Мръсен град — обърна се назад Пикълс. — Радвам се, че се махаме. Тук има прекалено много чужденци — прекалено много хора от изток идват всеки ден. Сигурно мнозина са дошли с твоя кораб. Странни хора са тези калианци. Страшно затворени. Стотици живеят из хълмовете. Нощем се промъкват да крадат. Мъжете им са все крадци и убийци, а жените са вещици. Градският епископ се опита да ги разкара, обаче те винаги се връщат. Какво да се прави? Хората вече са свикнали с тях. Те са като онази купчина боклуци или плъховете — част от града. Някои дори мислят, че те са част от това, което прави Вернес специален. Казват, че неотдавна херцогинята ходила при някаква калианка да й гледа на ръка. Аз обаче мисля, че е най-добре да не знаеш какво те чака. На север няма да се тревожим за такива неща. В Уоррик зиме се отопляват с вещици. Поне така съм чувал. — Пикълс рязко спря и се обърна. — Как се казвате?

— Най-сетне реши да попиташ? — засмя се Ейдриън.

— Ще трябва да зная, за да ви запазя място.

— Сам ще се погрижа за това. Стига, разбира се, действително да ме отвеждаш към шлепа, а не към някой тъмен ъгъл, където ще ме тропнеш по главата и ще се постараеш да ме обереш по-обстойно.

Пикълс изглеждаше обиден.

— Не бих сторил подобно нещо. На глупак ли ви приличам? Първо, видях какво сторихте с хора, които се опитаха да ви тропнат по главата . Второ, вече подминахме поне дузина идеални за целта ъгълчета. — Пикълс отново разцепи лицето си с усмивката, която Ейдриън определи като съдържаща равни части пакостливост и гордост и двойна част радост от живота. На това боецът не можеше да отвърне нищо. Освен това не помнеше кога за последно се бе чувствал по подобен на Пикълс начин.