Майкл Салливан - Короносната кула

Грю леко срита глава на Ейвън с ботуша си.

— Да. Убил си я.

— Мизерник! — изкрещя Гуен и отново се хвърли в стаята.

Рейнър я улови и за втори път я блъсна назад.

— Млъкни!

— Съжалявам, Грю — обади се Стейн.

Другият сгримасничи и поклати глава, загледан в кръвта по пода. По стойката му и по свитата му уста Гуен можеше да види, че за него Ейвън не е преждевременно умряла девойка, а досаден повод за почистване.

— Не са ми нужни извиненията ти, Стейн — въздъхна Грю. — Но обезщетение ще приема. Сам знаеш, че Ейвън беше много търсена.

— Колко?

За момент Грю се замисли — по обичайния начин, с предъвкване на неизменната клечка за зъби.

— Осемдесет и пет сребърни.

— Осемдесет и пет? Тя вземаше само шест медни!

— Ти я уби, малоумнико! Това означава, че губя всички бъдещи печалби, които тя щеше да ми донесе. Злато, злато би трябвало да ти поискам!

— В момента не разполагам с толкова пари.

— Постарай се да се сдобиеш.

Стейн кимна.

— Ще ти се издължа.

— Тази вечер.

Другият се поколеба, преди да кимне.

— Добре. Тази вечер.

— Гуен, вземи един парцал и почисти. Ти също, Мей. Червенокоско, ти изфирясвай. На излизане кажи на Уилърд да се качи. Да ми помогне да пренесем тялото.

— И ще го оставиш да му се размине? — процеди през зъби Гуен, докато се изправяше на крака. Сълзите й все още не бяха изникнали. Може би все още бе прекалено ядосана: разбиването на вратата бе я разпалило.

— Той ще плати за щетите, също като теб.

— В такъв случай ще се постарая да строша нещо, за което да платя с удоволствие. — Гуен сграбчи крака на леглото и замахна към главата на Стейн. И ако Грю не бе сграбчил ръката й, ударът щеше да сполучи.

Едновременно с това си движение Рейнър я извъртя към себе си и силно я зашлеви с опакото на ръката си. Жената отново полетя назад. Изпуснатият крак весело се изтърколи през вратата.

— Изчезвай долу! Мей, стига си се размотавала, а вземай кофа и парцал. Къде се мотае Уилърд? Уилърд!

Гуен се надигна замаяно. Ако Грю бе използвал юмрука си, несъмнено щеше да я е зашеметил, може би дори да избие някой от зъбите й. Само че той беше достатъчно опитен, за да преценява силата на ударите си и да не уврежда работещите за него момичета.

Докато тя слизаше по стълбите, ударената страна пулсираше гневно. Без да обръща внимание на посетителите, в които се блъскаше, тя изхвърча от вратата на „ Противната глава " и пое право към седалището на шерифа.

Нощта бе изпълнена със значителен есенен хлад, но тя не забелязваше. Улиците, покрити с напукана засъхнала кал, бяха пусти — жителите на Медфорд спяха.

Достигнала целта си, Гуен не почука, а направо влетя вътре.

Итън дремеше на стола си, отпуснал глава върху ръцете си. Жената изрита крака на масата, при което спящият подскочи. И промърмори гневно.

Отлично. Тя го искаше вбесен.

— Стейн току-що уби Ейвън в „ Противната глава " — изкрещя тя. Итън трепна при думите й. — Негодникът не спря да блъска главата й в пода, докато не й смаза черепа. Многократно казвах на Грю, че някой път ще стане така, казвах му да не пуска Стейн повече, но той отказваше да ме послуша.

— Добре, разбрах. — Итън грабна меча си и започна да го окачва в движение.

— Преди няма и месец той едва не извади окото на Джолийн — каза тя. В момента двамата се отправяха по улица „Капризна ". Итън крачеше бързо, но не достатъчно бързо. Не и според нея. Времето беше от значение. Ейвън нямаше да се съживи, нито Стейн щеше да захитрее. И въпреки това Гуен искаше справедливостта да бъде въздадена колкото се може по-скоро. С постъпката си Стейн бе изгубил правото си да живее; всеки следващ дъх, поет от него, в нейните очи се превръщаше в кощунство. — А точно преди три дни строши ръката на Аби. Ейвън не искаше да го приема, но Грю, глупакът, я принуди. А Стейн беше останал изключително възторжен заради уплаха й. Той се възбужда от страха ни, а колкото е по-възбуден, толкова по-агресивен става. Ейвън се тресеше от страх. Грю е глупак.

Вратата на кръчмата все още бе отворена и хвърляше ивица светлина върху улицата. Може би в бързината си Гуен бе разбила и нея. Дано.

Пияниците си бяха отишли, най-вероятно прогонени. Грю и Уилърд точно пренасяха Ейвън долу, омотана в одеяло. От единия край на огромния вързоп лениво капеше кръв.

— Какво правиш тук, Итън? — Жилите в гърлото на Грю се бяха изпънали от напрежението. Той вече не крещеше, само звучеше разгневен. Това означаваше, че се е върнал в нормалното си състояние.