Майкл Салливан - Короносната кула

— Човек като вас? Какво искаш да кажеш? — кресна Ейдриън над сандъка на пъхтящия старец.

— Вие сте славен рицар, нали?

— Не, не съм.

Момчето го посочи.

— Трябва. Погледнете колко сте едър. И носите три меча — три . Пък и онзи на гърба ви е огромен. Само един рицар би носил подобни оръжия.

Ейдриън въздъхна, тъй като старчокът нагло съумя да заклещи сандъка. Обявеният за рицар се приведе да помогне, за което си спечели горещи благодарности, изречени на непознат език.

— Видяхте ли — продължи момчето. — Само един рицар би помогнал на непознат в беда.

Още торби се приземиха на купчината край мнимия рицар. Една се търколи надолу и цамбурна в тъмните води. Ейдриън пое напред — както да си възвърне откраднатото, така и да се предпази от някой торбест снаряд.

— Не съм рицар. Сега ми върни торбата.

— Аз ще ви я нося. Казвам се Пикълс. А сега ме последвайте.

Момчето гушна чантата му и закрачи бързо с босите си мърляви нозе.

— Бързо, бързо! — отвърна то в отговор на подвикването му. — Не трябва да оставаме тук.

— Защо е това бързане? Защо не бива да оставаме? И накъде си ми понесъл багажа?

— Имате голям късмет, че попаднахте на мен. Аз съм отличен водач. Познавам всяко кътче от града. Мога да ви намеря всичко, което ви интересува. Най-доброто на най-добра цена.

Ейдриън най-сетне го настигна и грабна торбата си. Заедно с нея повдигна и хлапака, който все така я беше прегърнал.

— Ха! Видяхте ли? — ухили се младокът. — Никой няма да отскубне чантата ви от моите ръце!

Ейдриън спря за миг, за да си поеме дъх, а после бавно каза:

— Не ми трябва водач. Няма да оставам тук.

— Къде отивате?

— На север. Далеч на север. Място, наречено Шеридън.

— А, в университета.

Това изненада Ейдриън. Пикълс не изглеждаше да е от начетените. Хлапето приличаше на изоставено куче — от типа, някога притежавало нашийник, а понастоящем притежаващо единствено бълхи, броящи се ребра и изключително изострен усет за оцеляване.

— Значи ще ставате учен? Поднасям извинения, ако съм ви обидил. Вие сте умен, така че от вас ще излезе прекрасен учен. Заради тази грешка вече не заслужавам бакшиш. Но пък нещата се подреждат дори още по-добре. Зная къде трябва да идем. Има шлеп, който отива нагоре по река Бернум. Да, шлепът ще бъде идеален. Тъкмо тази нощ тръгва един. Следващото пътуване е чак подир няколко дни, а вие не бихте искали да оставате в такъв отвратителен град. За нула време ще се озовем в Шеридън.

— Озовем? — подсмихна се Ейдриън.

— Ще ме вземете със себе си, нали? Аз не познавам само Вернес. Цял Аврин ми е познат — пътувал съм много. Аз ще бъда ваш прислужник и ще ви пазя нещата от крадци, докато вие учите. Сам видяхте, че се справям отлично, не е ли тъй?

— Не съм студент, нито възнамерявам да ставам. Просто отивам да посетя приятел. И не ми е необходим прислужник.

— Естествено, че не ви е необходим, щом няма да ставате учен. Ала в качеството си на благороднически син, току-що завърнал се от Изтока, несъмнено ви трябва паж. От мен ще излезе чудесен паж. Ще се грижа нощното ви гърне да е винаги изпразнено, камината да е добре натъпкана през зимата, а през лятото ще ви вея с ветрило, за да ви пазя от мухите.

— Пикълс — твърдо каза Ейдриън, — не съм благороднически син и не ми трябва паж. Аз…

Боецът замлъкна, защото видя, че вниманието на Пикълс е привлечено от друго, а ликуващата му физиономия бе заменена от страх.

— Какво има?

— Казах ви, че трябва да бързаме! Трябва да се махнем от пристанището веднага!

Ейдриън се обърна и видя някакви мъже със сопи да крачат по кея. Тежките им стъпки разклащаха дъските.

— Вербовчици — каза Пикълс. — При всеки нов кораб се навъртат наоколо. Новопристигналите — като вас — като нищо могат да се свестят в търбуха на някой кораб далеч сред морето. О, не! — простена младежът. Един от сопаджиите ги бе забелязал.

Подир изсвирване и указващо потупване по рамото четиримата се отправиха към тях. Пикълс трепна. Той премести тежестта си, готов да се стрелне, но погледна към Ейдриън, прехапа устна и не помръдна.

Решителната крачка на онези с тоягите неочаквано се забави: бяха забелязали мечовете на Ейдриън. Те спряха и за около миг го оглеждаха объркано.

Четиримата страшно си приличаха и можеха да минат за братя: еднакви небръснати лица, мазни коси, почерняла от слънцето кожа и гневни лица. Явно често им се случваше да се мръщят.

Най-предният от главорезите, чиято парцалива туника бе отчасти лишена от един ръкав, попита: