Кассандра Клэр - Повелител на сенките

Беше Ливи.

— Не — каза тя. — Не си готов…

— Готов съм — възрази той.

Тай вече беше взел половината стълби; отметна ръка назад и запрати камата, която все още държеше. Тя потъна в широкото, изпъкнало око на един демон с рибешка глава, и то примига и се затвори безжизнено.

Тай се обърна към Кит и сестра си.

— Ливи, остави го…

Вратата отново се отвори и за изненада на Кит на прага се показа Артър Блекторн, все още по дънки и халат, но поне с обувки на краката. От ръката му висеше древен, потъмнял от времето меч.

Даяна, вчепкана в схватка с един демон гущер, вдигна ужасен поглед.

— Артър, не!

Артър се беше задъхал. Върху лицето му беше изписан ужас, но там се четеше и още нещо, някаква свирепост. Спусна се по стъпалата и се нахвърли върху първия демон, който видя — червеникаво създание с огромна паст и дълго жило. То се протегна и Артър го посече през средата, при което създанието полетя във въздуха с писъци, като спукан балон.

Ливи пусна Кит, взирайки се изумено в чичо си. Кит се обърна, за да слезе по стъпалата в същия миг, в който демоните започнаха да се отдръпват… да отстъпват, но защо? Центурионите занадаваха тържествуващи викове, докато мястото пред Института се опразваше, ала на Кит му се стори прекалено скоро. Демоните не губеха. Не че печелеха, но беше прекалено рано за отстъпление.

— Нещо става — заяви той, местейки поглед между Ливи и Тай, които стояха на стъпалата до него. — Нещо не е наред…

Смях проряза въздуха. Демоните замръзнаха, образували полукръг, препречвайки достъпа до пътя, но без да се приближават. А после в средата на полукръга пристъпи фигура, излязла сякаш от филм на ужасите.

Някога трябва да е бил човек и все още имаше размазаните очертания на такъв, ала кожата му беше със сивкавозеленикавия цвят на рибешки корем и куцаше, защото по-голямата част от едната му ръка и едната страна на тялото му бяха изгризани. Ризата му висеше на парцали, разкривайки ребрата, които се белееха сред ужасяващите рани, зейнали върху изцедената му сива кожа.

Почти нямаше коса, но онова, което бе останало от нея имаше белия цвят на кости. Лицето му беше удавено и подпухнало, очите му бяха млечномътни, избелели от морската вода. Усмихваше се с уста, останала почти без устни, а в ръката си стискаше черна, подгизнала от вода торба.

— Ловци на сенки — каза той. — Как само ми липсвахте.

Беше Малкълм Фейд.

В тишината, последвала разкриването на елфическия рицар, Джулиън чуваше как сърцето му се блъска в гърдите. Парабатайската му руна гореше, ясна, изпепеляваща болка. Болката на Ема.

Искаше да отиде при нея. Тя стоеше като рицар от някоя картина, навела глава, с меч до себе си, дрехите й бяха опръскани с кръв, освободена, косата й се развяваше около нея. Видя как устните й се раздвижиха и дори да не можеше да я чуе, знаеше какво казва. То го прониза със спомените за онази Ема, която познаваше сякаш от хиляда години, малко момиченце, протегнало ръце към баща си, за да го вдигнат.

Татко?

Кралят се разсмя.

— Прережи гърлото му, момиче. Или не си в състояние да убиеш собствения си баща?

— Баща? — повтори Кристина. — Какво иска да каже?

— Това е Джон Карстерс — отвърна Марк. — Бащата на Ема.

— Но как…

— Не знам — каза Джулиън. — Невъзможно е.

Ема се отпусна на колене, пъхвайки Кортана в ножницата. На лунната светлина двамата с баща й бяха сенки, докато тя се привеждаше над него.

Кралят избухна в смях, зловещото му лице — разполовено от широка усмивка и Дворът се разсмя с него, неудържимо веселие изригна наоколо.

Никой не обръщаше никакво внимание на тримата ловци на сенки в средата на поляната.

Джулиън искаше да отиде при Ема. Искаше го отчаяно. Само че беше свикнал да не прави, нито да получава онова, което искаше. Обърна се към Марк и Кристина.

— Върви при нея — каза на Кристина и тъмните й очи се разшириха. — Върви при него — каза на Марк, който кимна и се шмугна в множеството, сянка в сенките.

Кристина изчезна след него, потъвайки в тълпата в обратната посока. Придворните все така се смееха, подигравките и присмехът им се издигаха, изпълвайки нощта. За тях човешките чувства са толкова глупави, а човешките умове и сърца — така крехки.

Джулиън извади нож от колана си. Не беше серафимска кама, нито оръжие, подсилено с руни, но беше от студено желязо и пасваше удобно в ръката му. Принцовете гледаха към шатрата и се смееха. На Джулиън му бяха нужни само няколко стъпки, за да стигне до тях, да обвие изотзад ръце около принц Ерек и да притисне острието на камата си в гърлото му.