Кассандра Клэр - Повелител на сенките

За кой ли път Кит се запита какво го задържаше тук. Макар да изглеждаше глупаво да изчезне заради един неловък разговор на вечеря, изминалият ден ясно му бе напомнил, че проблемите на семейство Блекторн не бяха негови и вероятно никога нямаше да бъдат. Едно бе да бъде син на Джони Рук. Съвсем друго — да бъде Херондейл.

Той докосна среброто на пръстена си, хладен до кожата му.

— Не знаех, че си тук. — Беше Тай; разбра го още преди да е вдигнал глава. Другото момче се беше появило зад ъгъла на къщата и го гледаше любопитно.

Около врата му имаше нещо, ала не бяха обичайните му слушалки. Когато той изкачи стълбите, слабичка сянка, облечена в тъмни дънки и пуловер, Кит осъзна, че то имаше очи.

Долепи плътно гръб до стената.

— Това фретка ли е?

— Див е — отвърна Тай, облягайки се на парапета на верандата. — Фретките са опитомени. Така че, строго погледнато това е пор, макар че ако беше опитомен, щеше да бъде фретка.

Кит се взря в животинчето. То примигваше насреща му и шаваше с лапички.

— Леле — каза Кит и наистина го мислеше.

Порчето притича по ръката на Тай и скочи върху перилата, след което изчезна в мрака.

— Фретките са страхотни домашни любимци — продължи Тай. — Учудващо лоялни са. Или поне хората го смятат за учудващо. Не знам защо. Чисти са и обичат играчките и тишината. И освен това могат да бъдат дресирани да… — Тай млъкна. — Отегчавам ли те?

— Не. — Кит се сепна. Отегчен ли изглеждаше? Беше се наслаждавал на гласа на Тай, оживен и сериозен. — Защо?

— Джулиън казва, че понякога хората не искат да знаят за някои теми чак толкова, колкото аз — обясни той. — Така че трябвало да ги питам.

— Предполагам, че това важи за всички — подхвърли Кит.

Тай поклати глава.

— Не. Аз съм различен.

Не звучеше така, сякаш това го притесняваше или разстройваше. Беше просто факт, който знаеше за себе си и нищо повече. Тай притежаваше тиха увереност, за която Кит с изненада установи, че му завижда. Никога не бе вярвал, че може да завижда на един ловец на сенки за каквото и да било.

Тай се покатери на верандата и седна до него. Миришеше леко на пустиня, пясък и пелин. Кит си помисли за това колко му беше харесал звукът на гласа му — рядкост бе да чуеш някой да извлича такова искрено удоволствие от това, просто да споделя информация. Предполагаше, че то може би бе начин да се справи. Покрай отвратителността на центурионите и тревогата за Джулиън и останалите, Тай вероятно беше под голям стрес.

— Защо си навън? — попита го Тай. — Пак ли мислиш да бягаш?

— Не — отвърна Кит. Не мислеше. Е, може би мъничко. От гледката, на Тай му се искаше да не мисли за това. Вместо това тя го изпълваше с желание да открие някоя мистерия и да му я даде за разгадаване, така, както подаряваш на някого, когото обичаш, шоколадови бонбони.

— Ще ми се всички да можехме да се махнем — каза Тай с обезоръжаваща откровеност. — Отне ни много време, докато се почувстваме в безопасност тук, след края на Тъмната война. А сега Институтът сякаш отново е пълен с врагове.

— Центурионите ли имаш предвид?

— Не ми харесва да са тук. По принцип не обичам тълпите. Когато всички говорят едновременно и вдигат шум. Тълпите са най-гадното… особено на места като кея Санта Моника. Бил ли си там? — Той направи физиономия. — Всички светлини и викове, и хора. То е като натрошено стъкло в главата ми.

— Ами битките? — попита Кит. — Да се биеш, да убиваш демони, това трябва да е доста шумно?

Тай поклати глава.

— С битките е различно. Битките са това, което ловците на сенки правят. То е в тялото ми, не в ума. Стига само да мога да нося слушалки…

Той не довърши. Някъде отдалеч долетя тих звук от счупено стъкло, сякаш ураган бе строшил прозорец.

Тай скочи рязко, при което едва не настъпи Кит, и извади серафимска кама от колана с оръжията си. Стисна я здраво, приковал в океана поглед, толкова нетрепващ, колкото този на статуите в градината зад Института.

Кит също се изправи, сърцето думкаше в гърдите му.

— Какво има? Какво беше това?

— Магическите бариери, онези които центурионите поставиха. Това беше звукът от строшаването им — каза Тай. — Нещо идва. Нещо опасно.

— Нали твърдяхте, че Институтът бил безопасен!

— Обикновено е — отвърна Тай и вдигна оръжието в ръката си. — Адриел! — рече и острието лумна, сякаш в него гореше огън. Сиянието огря нощта и на него Кит видя, че пътят, водещ към Института, е пълен с движещи се фигури. Не бяха човешки… прилив на тъмни създания, хлъзгави и влажни, полюшващи се като вълни, и излъчващи воня, от която на Кит едва не му прилоша. Спомни си как веднъж беше видял на брега полуразложения труп на един тюлен, окичен с гирлянди от водорасли, по които пъплеха месни червеи — вонята беше същата, но още по-ужасна.