Кассандра Клэр - Повелител на сенките

— Добра екипна работа — заяви Джулиън най-сетне.

— Знам — съгласи се Ема и действително го знаеше. Това бе най-лошото — че беше прав, че те все още бяха толкова съвършени като парабатаи. Като партньори в битката. Като двама войници, свързани от връзка, която никога не можеше да бъде разкъсана.

Марк и Кристина ги чакаха под кея. Марк си беше свалил обувките и беше нагазил във водата. Кристина тъкмо сгъваше ножа си. На пясъка в краката й имаше слузесто петно, което бавно изсъхваше.

— Видяхте ли онова сепийно нещо да пада от виенското колело? — попита Ема, щом двамата с Джулиън се приближиха.

Кристина кимна.

— Приземи се в плиткото. Не беше съвсем мъртво, така че Марк го издърпа на брега и ние го довършихме. — Тя изрита пясъка пред себе си. — Беше отвратително и Марк се изцапа със слуз.

— Мен пък ме оплиска демонска кръв — каза Ема и погледна към опръсканото си бойно облекло. — Ама че гнусен демон.

— Все още си много красива — заяви Марк с галантна усмивка.

Ема му се усмихна в отговор, доколкото й беше възможно. Беше му невероятно благодарна, задето играеше ролята си във всичко това, без никога да се оплаква, макар че несъмнено го намираше за странно. Според Кристина Марк също печелел нещо от тази преструвка, но Ема нямаше представа какво е то. А и не можеше да се каже, че Марк обича да лъже — беше прекарал толкова години сред феите, които бяха неспособни да изрекат неистина, че за него то бе неестествено.

Джулиън се беше дръпнал настрани и говореше тихо по телефона. Марк излезе от водата и напъха мокрите си крака в ботушите. Нито той, нито Кристина бяха напълно скрити с помощта на магия и Ема забеляза погледите на минаващите наблизо мундани, докато той се приближаваше към нея — защото беше висок и красив, а очите му грееха по-ярко от светлините на виенското колело. И защото едното от тези очи беше синьо, а другото — златно.

И защото у него имаше нещо, нещо неопределимо и странно, следа от необуздаността на елфическите земи, което винаги изпълваше Ема с мисли за необятни простори, ширнали се пред нея, за свобода и несдържаност. Аз съм изгубено момче , като че ли казваха очите му. Открий ме.

Когато стигна до нея, той вдигна ръка, за да отметне кичур от косата й, и Ема почувства как я залива вълна от емоция — тъга и вълнение, копнеж за нещо, макар и сама да не знаеше какво.

— Беше Даяна — обясни Джулиън и дори без да го поглежда, Ема можеше да си представи лицето му — сериозно, вглъбено, внимателно обмислящо ситуацията. — Джейс и Клеъри са пристигнали със съобщение от консула. Ще има среща в Института и искат да присъстваме.

Четиримата прекосиха Института и отидоха право в библиотеката, без дори да спрат, за да се преоблекат. Едва когато нахлуха в стаята, Ема си даде сметка, че бяха надонесли със себе си лепкава демонска кръв, и се зачуди дали нямаше да е по-добре, ако първо бяха взели душ.

Покривът на библиотеката беше пострадал преди две седмици и поправен набързо, витражното стъкло бе заменено с обикновено, защитено с магия, а пищно украсеният таван сега бе подсилен със слой самодивско дърво, покрито с руни.

Самодивското дърво имаше защитна роля: задържаше настрани всякаква тъмна магия. Освен това имаше ефект върху елфите — Ема видя как Марк потръпна и хвърли кос поглед нагоре, докато влизаха в стаята. Беше й казал, че да се намира в близост до твърде много самодивско дърво, го кара да се чувства така, сякаш кожата му е посипана с безброй миниатюрни пламъчета. Тя се зачуди какъв ли ефект щеше да има върху един пълнокръвен елф.

— Радвам се, че успяхте да дойдете. — Даяна седеше начело на една от дългите маси в библиотеката, косата й — прибрана в гладък кок. Дебела златна верижка проблясваше върху тъмната кожа на шията й. Черно-бялата й рокля беше, както винаги, безукорно чиста и без нито една гънчица.

До нея бе седнал Диего Росио Росалес, известен на Клейва като отлично обучен центурион, а на семейство Блекторн — с прякора Съвършения Диего. И действително беше дразнещо съвършен — нелепо красив, забележителен воин, интелигентен и неизменно учтив. Освен това беше разбил сърцето на Кристина, преди тя да напусне Мексико, което означаваше, че при нормални обстоятелства, Ема би планирала смъртта му, само че не можеше да го направи, защото преди две седмици двамата с Кристина се бяха събрали отново.

Сега той се усмихна на Кристина и равните му бели зъби проблеснаха. Центурионската значка блещукаше на рамото му, думите Primi Ordines се открояваха върху среброто. Той не беше просто центурион; принадлежеше към Първата компания, най-добрите в класа му от Сколоманса. Защото, естествено, той беше съвършен.