Кассандра Клэр: Повелител на сенките

— Така изглежда — отвърна Джулиън. Марк и Кристина вече бяха достатъчно близо, за да ги чуят. Кристина тъкмо довършваше карамелизираната си царевица и гледаше тъжно в пликчето, сякаш се надяваше отнякъде да се появи още. Ема я разбираше прекрасно. Марк пък се взираше в наградата си. — Нощем се изкатерва на кея и отвлича хора, най-вече деца, навели се над парапета, за да направят снимки. Напоследък обаче започва да става по-дързък. Очевидно някой го е забелязал в игралното помещение, близо до масата за въздушен хокей… Това златна рибка ли е?

Марк вдигна найлоновото пликче. Вътре малка оранжева рибка плуваше в кръг.

— Това е най-страхотният патрул, на който сме излизали — заяви той. — Никога досега не са ме награждавали с риба.

Ема въздъхна безмълвно. Марк беше прекарал последните няколко години от живота си с Дивия лов, най-анархичните и диви от всички елфи. Те яздеха в небето, възседнали най-различни омагьосани същества (коне, елени, огромни ръмжащи кучета и дори мотоциклети), и плячкосваха бойните поля, обирайки скъпоценностите на мъртвите, за да ги предложат като дан на Дворовете на феите.

Приспособяваше се добре към това, отново да бъде сред нефилимското си семейство, но все още имаше моменти, в които обикновеният живот като че ли го изненадваше. Забелязал, че всички го гледат, повдигнали вежди, той придоби разтревожено изражение и прегърна предпазливо Ема през раменете, вдигнал торбичката с другата си ръка.

— Спечелих ти рибка, прекрасна моя — заяви и я целуна по бузата.

Беше сладка целувка, нежна и деликатна, а Марк миришеше така, както миришеше винаги: на хладен свеж въздух и зелени, растящи неща. А и беше напълно естествено, помисли си Ема, Марк да реши, че всички са изненадани, защото са очаквали да й даде наградата си. Та нали тя беше неговата приятелка.

Ема размени разтревожен поглед с Кристина, чиито тъмни очи бяха широко отворени. Джулиън изглеждаше така, сякаш всеки момент ще повърне кръв. Трая само миг, преди да си наложи безразлично изражение, но Ема се отдръпна от Марк, усмихвайки се извинително.

— Не бих могла да опазя една рибка жива — каза тя. — Убивам растения само като ги погледна.

— Подозирам, че и аз ще имам същия проблем — отбеляза Марк, приковал поглед в рибката. — Жалко… щях да я кръстя Магнус, защото има лъскави люспи.

При тези думи Кристина се изкиска. Магнус Бейн беше върховният магьосник на Бруклин и имаше слабост към броката.

— В такъв случай вероятно ще е най-добре да я пусна на свобода — заяви Марк и преди някой да успее да каже каквото и да било, отиде до парапета и изпразни съдържанието на торбичката, рибката и всичко останало, в морето.

— Някой иска ли да му каже, че златните рибки са сладководни и не могат да оцелеят в океана? — тихо попита Джулиън.

— Не особено — отвърна Кристина.

— Той наистина ли току-що уби Магнус? — промълви Ема, но преди Джулиън да успее да отговори, Марк се обърна рязко към тях.

Цялото веселие си бе отишло от лицето му.

— Видях нещо да пъпли по една от колоните на кея. Нещо, което определено не беше човек.

Ема почувства как по кожата й пробяга тръпка. Демоните, които живееха в океана, рядко излизаха на сушата. Понякога тя сънуваше кошмари, в които океанът се обръщаше отвътре наопаки и изплюваше съдържанието си на плажа: слузести, черни създания, покрити с шипове и пипала, полусмазани от тежестта на водата.

Само за секунди всички вече бяха извадили оръжията си — Ема стискаше Кортана, златен меч, който имаше от родителите си. Джулиън държеше в ръка серафимска кама, а Кристина — своя нож пеперуда.

— Накъде отиде? — попита Джулиън.

— Към края на кея — отвърна Марк. Той единствен не беше посегнал към оръжието си, ала Ема знаеше колко беше бърз. Прякорът му в Дивия лов беше Елфически стрелец, защото беше мълниеносен и безпогрешно точен, както с лък и стрела, така и с хвърлено острие. — Към увеселителния парк.

— Аз ще тръгна натам — каза Ема. — Ще се опитам да го изтласкам от ръба на кея. Марк, Кристина, вие слезте долу и му попречете да изпълзи обратно във водата.

Едва имаха време да кимнат и Ема вече тичаше. Вятърът подръпваше сплетената й коса, докато тя си проправяше път между множеството, за да се добере до осветения парк в края на кея. Мечът Кортана бе топъл и солиден в ръката й, краката й сякаш летяха по изкривените от водата дъски. Чувстваше се свободна, тревогите й — захвърлени настрани, цялото й същество — съсредоточено върху задачата пред нея.