Кассандра Клэр: Повелител на сенките

Кит погледна към пръстена на лявата му ръка. Беше сребърен, тежък и изглеждаше античен. И скъп.

— Слушам те.

— Казвам просто да изчакаш още една седмица. В крайна сметка — Джейс се ухили, — Херондейловци не могат да устоят на едно предизвикателство.

— Демон тютида? — каза Джулиън в телефона и веждите му се сбръчкаха. — Това на практика си е сепия, нали?

Ема не можеше да чуе отговора — долавяше гласа на Тай, но не и думите.

— Да, на кея сме — продължи Джулиън. — Все още не сме видели нищо, но току-що пристигнахме. Жалко, че нямат специални места за паркиране за ловци на сенки…

Слушайки го разсеяно, Ема се огледа наоколо. Слънцето току-що беше залязло. Откакто се помнеше, страшно харесваше кея Санта Моника, още откакто беше малко момиченце и родителите й я водеха тук, за да играе въздушен хокей и да се вози на старовремската въртележка. Обожаваше нездравословната храна (хамбургери и млечни шейкове, пържени миди и гигантски захарни близалки), както и „Пасифик Парк", позапуснатия увеселителен парк в самия край на кея, с изглед към океана.

През годините мунданите бяха налели милиони долари в преустрояването на кея и превръщането му в магнит за туристи. „Пасифик Парк" беше пълен с нови, лъскави атракции; старите сергии с чурос [2] Пържен тестен десерт. — Б. пр. ги нямаше, изместени от домашен сладолед и ястия с омар. Ала дъските под краката на Ема все така бяха изкорубени и очукани от слънцето и солта. Въздухът все така миришеше на захар и водорасли. Механичната мелодия на старата въртележка все така се носеше във въздуха. Все така имаше игри с хвърляне на монета, в които можеше да спечелиш гигантска плюшена панда. А под кея все още имаше потънали в тъмнина места, където се събираха безцелно бродещи мундани, а понякога и доста по-зловещи неща.

Това бе да си ловец на сенки, помисли си Ема, хвърляйки поглед към гигантското виенско колело, украсено с ярки светодиодни лампи. Опашка от мундани, нетърпеливи да се качат, се извиваше на кея; отвъд парапета Ема виждаше тъмносиньото море, увенчано с бяло там, където се разбиваха вълните. Ловците на сенки не бяха слепи за красотата на създадените от мунданите неща (светлините на виенското колело се отразяваха толкова ярко в океана, че сякаш някой изстрелваше фойерверки под водата: червено и синьо, зелено, лилаво и златно), ала виждаха и мрака, опасността и гниенето.

— Какво не е наред? — попита Джулиън. Беше прибрал телефона в джоба на якето си. Вятърът (на кея винаги имаше вятър, долитащ безспирно откъм океана и носещ мирис на сол и далечни места) повдигаше меките вълни на кестенявата му коса и те милваха бузите и слепоочията му.

Мрачни мисли , искаше да каже Ема. Не можеше обаче. Някога Джулиън бе онзи, с когото споделяше всичко. Сега не можеше да му каже нищичко.

Така че тя избягна погледа му.

— Къде са Марк и Кристина?

— Ей там — посочи той. — При онази атракция.

Ема проследи погледа му до ярко боядисаната сергия, където хората мятаха пластмасови халки, опитвайки се да ги надянат около гърлото на дузина подредени една до друга бутилки. Опита се да потисне чувството на превъзходство, тъй като това очевидно бе нещо, което мунданите намираха за трудно.

Полубратът на Джулиън, Марк, държеше три пластмасови халки в ръката си. Кристина, прибрала тъмната си коса в кок, стоеше до него, похапваше карамелизирана царевица и се смееше. Марк хвърли халките — и трите едновременно. Всяка от тях политна в различна посока и се приземи около гърлото на различна бутилка.

Джулиън въздъхна.

— Е, дотук бяхме с намерението да не привличаме внимание.

Откъм мунданите, събрали се край мястото за хвърляне на халки, се разнесоха одобрителни и слисани възклицания. За щастие, те не бяха много и Марк можа да вземе наградата си (нещо в найлоново пликче) и да се изнесе без особена шумотевица.

Двамата с Кристина се отправиха към тях. Острите връхчета на ушите му се показваха измежду къдриците на русата му коса, но той беше покрит с магически прах, така че мунданите не можеха да ги видят. Марк беше наполовина елф и долноземската му кръв си личеше в деликатните черти на лицето, връхчетата на ушите и ъгловатите линии на очите и скулите му.

— Значи, е демон сепия? — подхвърли Ема най-вече за да запълни мълчанието между тях с Джулиън. Напоследък между двамата често се възцаряваше мълчание. Бяха минали едва две седмици, откакто всичко се беше променило, но тя усещаше разликата с цялото си същество, в костите си. Усещаше дистанцията, която той бе поставил между тях, откакто му беше казала за нея и Марк, макар да си оставаше неизменно любезен и мил.