Кассандра Клэр - Повелител на сенките

— Черната магия се подхранвана от енергията на смъртта. Всички магии се нуждаят от някаква енергия. Тази на смъртта е изключително могъща. Както и изключително разрушителна. Опустошената земя, която сте видели в царството на феите, морът в Брослинд — това са белези, оставени от страховита магия. Остава обаче въпросът — каква е крайната му цел?

— Искаш да кажеш, че се нуждае от още енергия, за да разшири обхвата на тази магия? — попита Джулиън. — Онази, с която Малкълм му е помагал, за да обезсили нефилимите.

— Искам да кажа, че вашата магия има ангелски произход — отвърна Магнус. — Идва от светлината, от енергията и живота. Пълната противоположност на Шеол, Ада или както искате го наречете. Липсата на светлина и живот. На каквато и да било надежда. — Той се прокашля. — Когато Съветът гласува за Студения мир, гласуваха за време, което никога не е съществувало. Така, както Кохортата иска всичко да се върне към една изгубена златна епоха, когато ловците на сенки са ходели по света като богове, а долноземците и мунданите им се кланяли. — Всички го зяпнаха. Това бе един Магнус Бейн, когото хората рядко виждаха, помисли си Джулиън. Един Магнус, чиято ведрост и нехаен оптимизъм го бяха напуснали. Един Магнус, който си спомняше мрака на видяното през вековете: смъртта и загубата; същият Магнус, когото Джулиън бе видял в Залата на Съглашението, когато беше на дванайсет години, умоляващ напразно Съвета да не приема Студения мир, макар да знаеше, че ще го направят. — Кралят иска същото. Да обедини двете царства, които винаги са били разделени, ала в неговите представи някога са били една земя. Трябва да му попречим, ала в известен смисъл той прави онова, което би искала да стори и Кохортата. Онова, което можем само да се надяваме Клейвът да не направи.

— Искаш да кажеш — попита Джулиън, — че това е отмъщение?

Магнус сви рамене.

— Това е вихрушката. Да се надяваме, че ще успеем да я спрем.

Седнала върху леглото на Кристина, Ема решеше косата на приятелката си. Започваше да разбира защо майка й толкова бе обичала да я реше, когато беше малко момиче: имаше нещо странно успокояващо в това, да усеща как гладките тъмни кичури се плъзгат между пръстите й, в повтарящото се движение на четката.

То успокояваше болката в главата, в гърдите й. Онази, която сякаш не бе само нейна, но и на Джулиън. Знаеше колко му беше трудно да се сбогува с Тави, дори да беше за негово добро, и самата тя усещаше празнината от раздялата на Джулиън с най-малкия му брат.

Присъствието на Кристина й помагаше. Ема й разказа абсолютно всичко, случило се в Корнуол, докато втриваше мундански крем, на име „Савлон“, в зачервеното петно от обвързващата руна. Кристина изохка, оплаквайки се, че щипе, и й връчи четката за коса, казвайки й да свърши нещо наистина полезно.

— Е, има ли нещо, което да помага за магията? Например, ако Марк се появи и легне върху теб, болката ще си отиде ли?

— Да — отвърна Кристина някак глухо.

— В такъв случай е адски невъзпитано от негова страна да не го направи, мен ако питаш.

Кристина нададе тих вопъл, който прозвуча като „Кийрън".

— А, да, Марк трябва да се преструва, че все още е привързан към Кийрън. Предполагам, че да легне отгоре ти, едва ли би помогнало за това.

— Той наистина е привързан към Кийрън — заяви Кристина. — Само че… мисля, че е привързан и към мен. — Тя се извърна към Ема. Очите й бяха големи и тъмни, и тревожни. — Танцувах с него. С Марк. И се целунахме.

— Това е хубаво! Хубаво е, нали?

— Беше, но после се появи Кийрън…

— Какво?

— Не беше ядосан обаче. Просто каза на Марк, че би трябвало да танцува по-добре, а после танцува с мен. Беше като да танцуваш с огън.

— Леле, секси шантавост — каза Ема. — Може би повече, отколкото съм в състояние да преглътна.

— Не е шантаво!

— Как ли пък не. Запътила си се към елфическа тройка. Или някаква война.

— Ема!

— Секси елфическа тройка — заяви Ема жизнерадостно. — Мога да казвам, че съм те познавала отпреди да се прочуеш.

Кристина простена.

— Е, добре. Ами ти и Джулиън? Имате ли някакъв план след станалото в Корнуол?

Ема въздъхна и остави четката. Тя беше красив, посребрен викториански предмет. Зачуди се дали си беше в стаята, когато се бяха нанесли, или Кристина я беше намерила някъде из Института. Лондонската стая на Кристина вече носеше следи на нейната личност: картините бяха избърсани и окачени под прави ъгъл, беше намерила отнякъде пъстра покривка за леглото си, а балисонгът й висеше на една нова кукичка до камината.