Оливер Боуден: Орденът на асасините: Подземен свят

После настъпи денят, когато подслуша жените да си говорят в кухнята. С Итън упражняваха изкуството да се прокрадва като сянка и учителят му възложи задача да се върне с информация, събрана тихомълком и потайно.

Хвърляйки поглед назад, Призрака размишляваше, че да изпратиш малчуган да събира тайно сведения, крие опасности, включително детето да научи нещо, неподходящо за невръстни уши.

Точно това се случи всъщност.

Едва по-късно разбра, че привидно уравновесеният асасин в действителност е склонен да взема прибързани решения и да замисля лудории. Мисията за събиране на тайна информация навярно за пръв път му бе разкрила тази страна от характера на Итън.

Джаядип изпълни инструкциите му и два часа по-късно се яви на уречената среща край фонтана. Седна на камъните до ментора си, който както винаги изглеждаше унесен в размисли и сякаш не го забеляза. Както с всичко друго, Джаядип не свикна веднага с привидното пренебрежение. След първоначалната обида и последвалото объркване най-сетне прие липсата на топъл поздрав като част от особената близост, която споделяха — двама мъже, разделени от възрастта и културата, единият от които бе опитен боец, а другият вървеше по стъпките му.

— Кажи какво научи, момчето ми? — попита го Итън.

Обръщението „момчето ми“ беше скорошно нововъведение.

И то всъщност доставяше задоволство на Джаядип.

— Научих нещо за вас, учителю.

Може би в онзи момент Итън бе съжалил, задето е възложил на повереника си подобна задача. Едва ли бе планирал грижливо резултата, но пък кой би съумял да си представи какво се върти в ума на Итън Фрай? Неспособен да прочете мислите му, ала старателен до дън душа и добре обучен да наблюдава внимателно, Джаядип следеше съсредоточено ментора си за издайнически знаци, че го е оскърбил или е престъпил границата.

— Дочул си някакви брътвежи, нали?

— Брътвежи?

— Клюки — обясни Итън. — И както неведнъж съм ти повтарял, клюките често са могъщо оръжие. Прав си бил да наостриш слух.

— Не сте ми сърдит?

По лицето на Итън се четеше единствено спокойствие, сякаш някаква вътрешна борба най-сетне е стихнала.

— Не, Джаядип, не ти се сърдя. Кажи ми какво чу.

— Може би няма да останете доволен.

— Не се съмнявам. Но ми разкажи.

— Жените говореха, че съпругата ви в Англия починала при раждането на двете ви деца.

В ненадейно притихналия двор момчето зачака отговора на учителя си.

— Вярно е, Джаядип — кимна Итън след малко и въздъхна дълбоко. — И когато се опитах да погледна децата си, Иви и Джейкъб, разбрах, че не мога. Получих покана да се върна в Индия и избягах… Това навярно е най-точната дума, Джаядип. Избягах от дома си в Кроли и от децата си, за да дойда тук и да се приличам на слънцето с теб.

Джаядип се замисли за своите родители, за обичта, с която го обсипваха, и сърцето му се сви от болка за тези две деца. Грижеха се за тях несъмнено, но бащината любов сигурно им липсваше.

— Скоро обаче — продължи Итън, сякаш прочел мислите му — ще се върна в Англия при Джейкъб и Иви. След като се уверя, че си готов за сражение с истинско оръжие, разбира се. Тогава ще се върна у дома, Джаядип, и ще направя това, което трябваше да направя от самото начало — ще бъда баща на децата си.

Думите на Итън бяха натоварени с подтекст, който Джаядип не долови въпреки необикновената си интуиция. По свой начин асасинът признаваше, че приятелството му с него е събудило у него непознат досега родителски инстинкт. По свой начин Итън благодареше на момчето, че е пробудило бащинските му чувства, угаснали след смъртта на съпругата му.

Джаядип обаче чу думата „сражение“.

А не след дълго — всъщност когато му дадоха истинска сабя вместо дървеното кукри — асасинът откри слабостта на момчето. Сериозна слабост.

В нощта, когато срещна Маги, Призрака се прибираше в подземния си дом. Както винаги мина край църквата Мерилбоун и погледна към надгробния камък, но вниманието му привлече шумотевица в двора.

Беше тъмно, разбира се — оттогава бе изтекла почти цяла година и дните бяха къси както сега — и студено. Нощ, неподходяща да се помайваш в тъмни църковни дворове без сериозно основание.

А в подобна нощ никой няма работа в тъмни църковни дворове. Поне никой с добри намерения.

И разбира се, долитащите звуци подсказваха злонамереност.

Призрака спря на алеята до ниската църковна ограда. Ослуша се. И реши, че по скалата на прегрешенията със сравнително безобидните простъпки в единия край (тайна оргия например — доброволна сделка между уличница и клиент) чува нещо от другия край. Долови мъжки гласове и веднага разбра, че злосторниците са петима — смееха се и се поощряваха взаимно. Ботуши думкаха глухо и причиняваха болка — предназначение, каквото майсторът им не си беше представял. Но най-силно отекваха женските стенания. Измъчваха жена.