Оливер Боуден: Орденът на асасините: Подземен свят

В живота на момчето се появи Итън Фрай.

Срещата с Итън Фрай — меланхоличен мъж с изморено лице, чиято западняшка роба сякаш го притискаше под тежестта си — се нареждаше сред най-ранните спомени на Призрака.

Съвсем малък, той не поиска, а и не би дръзнал да поиска обяснение откъде се е появил асасинът. Възрастният мъж сякаш падна от небето като посърнал ангел, решен да помрачи иначе идиличното му съществуване.

— Това ли е момчето? — поинтересува се Итън Фрай.

Седяха в сенчестия двор. Високата стена не успяваше да заглуши напълно уличната гълчава и тя се смесваше с птичите песни и тихото ромолене на фонтана.

— Да — кимна гордо Арбаз. — Това е Джаядип.

— Велик воин, казваш.

— Бъдещ велик воин. Поне аз мисля така. Обучавам го лично и съм удивен, Итън, наистина удивен от заложбите му.

Арбаз се изправи и в къщата зад него Джаядип зърна Пяра. За пръв път, навярно заради присъствието на неприветливия непознат, осъзна красотата и благородството на майка си и баща си. Видя ги двамата заедно — като личности, а не само като свои родители.

Без да откъсва очи от момчето, Итън Фрай сплете пръсти върху корема си и заговори през рамо на Арбаз:

— Свръхестествени способности, казваш…

— Така изглежда, Итън, да.

— Свръхестествени, а? — повтори гостенинът, впил поглед в Джаядип.

— Винаги предвижда два-три хода — отвърна Арбаз.

— Както се полага.

— На шест години?

Итън пак обърна глава към Джаядип.

— Да, изпреварва може би връстниците си, но…

— Знам какво ще кажеш — че досега е тренирал само с мен, а като баща и син двамата имаме естествена връзка. Вероятно несъзнателно издавам намеренията си и му предоставям предимство. Нали?

— Мина ми през ума.

— Е, затова си тук. Бих искал ти да обучаваш Джаядип.

Заинтригуван от момчето, Итън Фрай прие предложението на Арбаз. Настани се в дома му и започна да обучава Джаядип как да се сражава със сабя.

Отначало грубите обноски и троснатият тон на новия учител объркваха момчето, което нямаше представа какви са подбудите на възрастния асасин. Джаядип не бе свикнал да му налагат сурова дисциплина и едва след няколко месеца отношенията между ментора и ученика се поразведриха — тоест значително намаляха хапливите забележки (Итън), строгите упреци (Итън) и сълзите (Джаядип).

Известно време всъщност Джаядип вярваше, че Итън Фрай просто не го харесва. И преживяваше неодобрението му като истински шок. Красиво и очарователно дете, той не знаеше почти нищо за света на възрастните и макар абстрактните понятия „обаяние“ и „умение да предразполагаш“ да не му говореха нищо, инстинктивно ги използваше и с лекота въртеше цялото домакинство около малкото си пръстче. Беше от момченцата, които големите обичат да докосват. Умилени, мъжете току разрошваха косата му, а мине се не мине половин час, жените в къщата се размекваха при вида на усмивката му и го целуваха по бузата, за да вдишат чистото му детско ухание и да се насладят на меката му кожа.

Джаядип сякаш бе опиум, към който всеки срещнат се пристрастява.

Всеки с изключение на Итън, чието лице постоянно изглеждаше умислено и отнесено. Е, в редки случаи го озаряваше светлина и тогава Джаядип решаваше, че „някогашният“ или „истинският“ Итън наднича иззад пелената на унинието. Най-често обаче способността на Джаядип да омайва другите възрастни не въздействаше на учителя му.

Такива бяха нестабилните основи, върху които се крепяха уроците им — сивият кабинет, мрачният Итън и Джаядип, объркан от пришълеца, който не го отрупва с ласки и хвалебствия. Строгият учител, разбира се, промърморваше неохотно по някоя одобрителна дума. Кой не би поощрил подобно воинско дарование? Джаядип се справяше бляскаво с всеки аспект от асасинското изкуство и в крайна сметка тъкмо това разведри отношенията им. Защото няма как шлифован асасин да не се възхити и да не оцени — и дори да не започне да харесва — многообещаващ новопосветен. А Джаядип бе точно такъв.

И така, година след година, учител и ученик кръстосваха саби под сянката на дърветата в двора, обсъждаха идеи край фонтана и прилагаха теорията на практика по градските улици. Постепенно сърцето на Итън сякаш се стопли и когато обяви, че момчето е готово да получи истинска сабя, в гласа му прозвуча нескрита гордост.

От своя страна, Джаядип започна да научава повече за умисления си ментор. Достатъчно всъщност, за да осъзнае, че „мрачен“ е неточно определение, и да го замени с по-уместното „угрижен“. Дори на онази възраст Джаядип се отличаваше със забележителна интуиция.