Энн Райс - Вещиците - Полунощ

Ето, случваше се отново, давеше се в студена вода. Не, не, не отново. Опита се да затвори уста, но ужасната болка в гърдите бе твърде силна и водата нахлу в дробовете му. Вече не си чувстваше ръцете; не виждаше нищо, не усещаше нищо. Пред очите му се ширна безбрежният океан — безкраен и сив — а светлините на ресторанта на скалите ту проблясваха, ту изчезваха с всяка нова вълна.

Внезапно тялото му се отпусна. Той вече не се бореше отчаяно за глътка въздух или да изплува, нито пък забиваше ръце в съществото. Всъщност като че изобщо не беше в тялото си. Познаваше това усещане — тази безтегловност и великолепната свобода.

Само че не се издигаше като в онзи отдавнашен ден, не се устремяваше към оловносивото облачно небе, от което се виждаше цялата земя с милиардите й миниатюрни обитатели.

Този път беше в тунел, който сякаш го засмукваше. Беше тъмен, тесен и безкраен. Пропадаше сред тишината, безсилен и изпълнен с почуда.

Накрая го погълна силно червено сияние. Беше попаднал на познато място. Да, барабаните, чуваше барабаните, стария марш на Марди Грас, шума на парада, който бързо преминава през зимната тъмнина, в края на страховитата последна нощ на карнавала. А тези блещукащи пламъчета бяха факлите под кривите клони на дъбовете. Изпитваше същия детски страх като преди много години. Всичко, от което се бе страхувал, беше тук. Най-сетне се случваше, вече не бе просто проблясък на ръба на съня или пък образ, събуден от докосването на нощницата на Деидре. Беше тук, около него.

Краката му докоснаха димящата земя. Щом понечи да се изправи, видя, че клоните на дъбовете са прораснали право през покрива на салона, уловили са полилея в мрежа от листа и са обвили високите огледала. А това наистина беше къщата. Безброй тела се извиваха в тъмното. Той стъпваше по тях! Сиви, голи тела се съешаваха и извиваха в светлината на пламъците, а димът бе толкова гъст, че закриваше лицата на всички около него. Но той знаеше кои са. Те го гледаха. Поли от тафта се докосваха до краката му. Препъна се и се опита да запази равновесие, но ръката му просто потъна в горещия камък, а краката му — в димящата мръсотия.

Навлезе в кръг от монахини — високи чернороби фигури с твърди бели покривала на главите. Познаваше ги, знаеше имената им — те бяха монахините от неговото детство, които тракаха с броениците си и чиито стъпки кънтяха по твърдия боров под. Бяха се скупчили около него. Стела пристъпи в кръга. Очите й горяха, а накъдрената й коса лъщеше от помадата. Внезапно посегна към него и го дръпна към себе си.

— Остави го, може да ходи и сам — рече Жулиен. Да, самият той — с къдрава бяла коса и малки блестящи очи. Дрехите му бяха изискани и елегантни. Усмихна се, помаха на Майкъл да се приближи и рече със силния си френски акцент:

— Ела, Майкъл, хайде. Вече си с нас, почти се свърши, спри да се бориш най-сетне.

— Да, хайде, Майкъл — каза Мери Бет и тъмната й пола от тафта бръсна лицето му. Беше висока величествена жена, с леко прошарена коса.

— Вече си с нас, Майкъл. — Шарлот, с искрящата руса коса, чийто бюст се изливаше от деколтето на копринената рокля. Искаше да го вдигне, но той се опитваше да се махне от тях. Ръката му мина право през гърдите й.

— Спрете, махнете се от мен! — извика той. — Махнете се.

Стела беше почти гола, само по къса камизолка, скъсана на рамото. Едната страна на главата й бе обляна в кръв.

— Ела, Майкъл, скъпи, вече си тук, при нас, не виждаш ли, всичко приключи, скъпи. Ти си свърши работата.

Тътенът на барабаните се приближаваше, ритъмът се ускоряваше. Ковчегът стоеше отворен в края на стаята, а около него горяха свещи. Пламъците щяха да подпалят завесите и всичко щеше да изгори!

— Илюзия, лъжи — изкрещя той. — Това е номер. — Опита се да се изправи, да намери изход, от който да избяга, но навсякъде видя само прозорците с по девет малки квадратни стъкла, врати с форма на ключалки и клоните на дъбовете, проникнали през тавана и стените. Цялата къща изглеждаше като огромен чудовищен капан, изникнал около разкривените дървета. Пламъците се отразяваха във високите тесни огледала, а диваните и столовете бяха обвити с бръшлян и цъфтящи камелии. Бугенвилията пълзеше по целия таван и се извиваше по мраморните камини. Мъничките й виолетови листенца потрепваха на дима от пламъците.

Внезапно една монахиня го зашлеви силно по лицето. Болката го сепна и вбеси.

— Какво каза, момче! Разбира се, че си тук, ставай! — Същият блеещ грозен глас. — Отговаряй, момче!