Энн Райс - Вещиците - Лашър

Мона се наведе напред и го целуна по устата. Мигновена връзка. Всъщност тя дори се стресна малко, а стресна и него. Но не последва нищо. Лекарствата не го позволяваха, сякаш притъпяваха целувката.

Възрастта имаше огромно значение. Да целунеш мъж, който е правил секс хиляди пъти, не е същото като да целунеш момче, което го е правило само два пъти. Да, механизмът бе същият, само трябваше да намери начин да го задейства.

— Чакай, скъпа, чакай — каза той нежно над лявото й рамо, докато се опитваше да я отблъсне.

Изведнъж почти я заболя от мисълта, че е с този мъж и вероятно няма да може да го накара да направи каквото иска от него. И може би никога няма да успее.

— Знам, чичо Майкъл. Но ти трябва да разбереш, че в това семейство има традиции.

— Така ли?

— Чичо Жулиен е спал с моята прапрабаба в тази къща, когато тя е била на тринайсет. Ето защо аз съм толкова умна.

— И хубава — каза той. — Но и аз си имам една семейна традиция. Тя се нарича морал. — Той вдигна вежди и се усмихна, хвана ръката й и я потупа така, сякаш Мона беше малко дете или коте.

Най-добре беше да отстъпи. Той изглеждаше по-замаян, отколкото в началото. Явно не биваше да го насилва. И все пак го желаеше до болка. Наистина, до болка желаеше да бъде с него и с целия свят на възрастните, който той олицетворяваше. Заседнала в детството, Мона внезапно се почувства някак странно объркана. За малко да заплаче.

— Защо не легнеш в предната спалня? — рече той. — Там е чисто и всичко е оправено. Стои си така, откакто Роуан я няма. Искаш ли да спиш там? Стаята е хубава. — Гласът му бе станал по-дрезгав. Очите му бяха затворени. Той погали нежно ръката й.

— Да, добре, става.

— Има и памучни нощници. На Роуан са. Аз й ги подарих. Ще са ти дълги. Но чакай малко, може би леля Вив е още будна. Трябва да й кажа, че си тук.

— Леля Вив е с леля Сесилия — каза Мона, като си позволи още веднъж да стисне ръката му. Тя като че ставаше по-топла. — Те станаха големи приятелки. Мисля, че леля Вив сега е почетна Мейфеър.

— Аарън. Аарън е във втората спалня — рече той, сякаш мислеше на глас.

— Аарън е с леля Беа. Отидоха в апартамента му в „Пончартрейн“, защото е твърде порядъчна, за да го заведе в дома си.

— Наистина ли? Беа и Аарън. Изобщо не съм забелязал.

— Няма как. Обзалагам се, че и Аарън скоро ще стане почетен Мейфеър.

— Е, няма нищо лошо. Беатрис е перфектна. Аарън има нужда точно от такава дама, която може да оцени един истински джентълмен. Не мислиш ли? — Очите му се затвориха отново, сякаш не можеше да ги задържи отворени.

— Чичо Майкъл, няма жена, която да не може да оцени джентълмен — каза Мона.

Той отвори очи.

— Ама ти всичко ли знаеш?

— Не. Ще ми се, но пък кой би искал да знае всичко? Сигурно ще е скучно. Ти как мислиш?

— Не мога да си го представя — каза той и се усмихна отново. — Ти си същински динамит, Мона.

— Почакай да ме видиш с памучна нощница.

— Не искам. Очаквам да се заключиш в стаята си и да заспиш. Аарън може да се върне, Еужения може да се събуди и да започне да броди из къщата…

— Да броди из къщата ли?

— Нали ги знаеш старите хора. Много ми се спи, Мона. На теб не ти ли се спи?

— Ами ако ми стане страшно в онази стая?

— Не мисля.

— Моля?

— Просто знам, че ти не се страхуваш от нищо. И ти знаеш, че аз го знам.

— Искаш да спиш с мен, нали?

— Не.

— Лъжеш.

— Няма значение. Няма да направя нещо, което не бива да правя. Скъпа, мисля, че трябва да се обадя на някого.

— Повярвай ми — каза тя, — ще си легна. Ще закусим на сутринта. Хенри казва, че правел прекрасни яйца по бенедиктински.

Той се усмихна замаяно, беше твърде уморен да спори, вероятно твърде уморен и да си спомни номерата на хората, на които искаше да се обади. Що за гадни лекарства бяха това. От тях едва успяваше да говори свързано. Тя ги мразеше. Никога не бе опитвала алкохол, нито пък бе пила каквито и да било лекарства.

Искаше умът й да е остър като бръснач.

Той се засмя внезапно и прошепна:

— Като бръснач!

О, значи я е чул. Тя не се замисли върху това, защото не осъзна, че не го е изрекла на глас. Усмихна се. Искаше да го целуне отново, но не вярваше това да помогне. Вероятно дори щеше да навреди. До няколко минути той щеше да спи като мъртвец. И тогава може би, след една топла вана, тя щеше да потърси грамофона на горния етаж.

Но той я изненада — отхвърли завивките и стана от леглото. Поведе я навън, олюлявайки се, но кавалерски.

— Хайде, ще ти покажа стаята — рече. Прозя се още веднъж и си пое дълбоко дъх, докато я водеше към вратата.