Энн Райс - Вещиците - Лашър

— Да, точно така. Била си на шестнайсет, когато аз съм била на три и си ме оставила в „Мейсън Бланш“, изгубила си ме за цели два часа!

— Забравих те. Ясно! Не те взимах често в града!

Кой друг, освен една шестнайсетгодишна майка ще измисли подобно извинение? Е, не беше толкова лошо. Мона се вози нагоре-надолу с ескалаторите до насита.

— Прегърни ме — примоли се тя, загледана в Майкъл. — Аз имах ужасно детство! — Но той спеше непробудно, сякаш докоснат от вълшебна пръчка.

Може би не биваше да спи с него тази нощ. Искаше всичко да е перфектно. Не само защото бе спала с Дейвид и беше доста мръсна от пръстта на гробището. Имаше дори няколко сухи листа в косата, същинска Офелия, но вероятно не беше много секси.

Може би тази нощ бе подходяща за претърсване на тавана. Можеше да намери грамофона и да го отнесе. Може би щеше да открие и някакви стари плочи например, онази, която Древната Евелин все въртеше? Може би сега бе времето да се срещне в сенките с чичо Жулиен?

Но Майкъл лежеше там така апетитен, така великолепно несъвършен, нейният пролетарски Ендимион с леко изкривения нос и леките бръчки по челото, същински Спенсър Трейси, да, мъжът на нейните мечти. А един мъж в ръцете струва колкото два призрака насън.

И като стана дума за ръце, ето я ръката му, голяма и мека! Да, това беше мъжка ръка. Никой не би му казал: „Имаш пръсти на цигулар“. А тя винаги бе смятала такива мъже за секси — деликатни мъже, като братовчеда Дейвид, с голи брадички и одухотворени очи. О, цялата й представа за мъжественост се бе преобърнала, сега харесваше по-грубите, по-потайните, по-добрите.

Докосна брадичката на Майкъл и крайчеца на ухото му, врата му. Почувства къдравата черна коса. О, няма нищо по-меко и по-нежно от къдрава черна коса. Майка й и Джифорд имаха същата нежна черна коса. Червената коса на Мона никога нямаше да бъде такава. Долови аромата на кожата му, съвсем лек, превъзходен и топъл, наведе се и го целуна по бузата.

Той отвори очи, но като че не виждаше нищо. Мона легна до него — просто не можа да се сдържи, макар да знаеше, че навлиза в личното му пространство — а той се обърна. Какъв беше планът й? Хм… Внезапно почувства такъв копнеж по него. Дори не беше еротичен. Беше като някакъв зашеметяващ прилив на романтика. Искаше той да я прегърне и да я повдигне; искаше да я целуне и други такива неща. Мъжки ръце, не момчешки. Щяха да танцуват. Всъщност беше просто прекрасно, че в него нямаше нищо момчешко, че беше див звяр, както само някои мъже могат да бъдат, чепат, загрубял, някак прекомерно израсъл, с устни с цвета на кожата му и гъсти вежди.

Тя осъзна, че той я гледа, дори на светлината на уличните лампи лицето му беше бледо, но ясно видимо.

— Мона! — прошепна Майкъл.

— Да, чичо Майкъл. Забравиха ме. Голяма бъркотия беше. Може ли да остана тук през нощта?

— Трябва да се обадим на майка ти и баща ти, миличка.

Той понечи да седне, прекрасно разрошен, черната му коса падаше в очите. Наистина беше упоен, нямаше никакво съмнение.

— Не, чичо Майкъл! — каза тя бързо, но внимателно и сложи ръка на гърдите му. О, прекрасни бяха. — Татко и мама спят. Те си мислят, че съм у чичо Райън в Метаир. А чичо Райън си мисли, че съм у дома с тях. Не се обаждай на никого. Само ще ги притесниш, аз ще трябва да взема такси до вкъщи сам-сама, а не искам да го правя. Искам да остана тук тази нощ.

— Но те ще разберат, че…

— Кой, родителите ми ли? Можеш да ми вярваш — те няма да разберат нищо. Видя ли татко тази вечер?

— Да, видях го, скъпа. — Той се опита да потисне една прозявка, но не успя. Внезапно много се смути, сякаш не беше удобно да се прозява, докато говори за алкохолизирания й баща.

— Той няма да живее дълго — каза Мона отегчено. Не й се говореше повече за него. — Не мога да стоя в онази къща, когато и двамата са пияни. Там няма никого, освен Древната Евелин, а тя вече изобщо не спи. Само ги гледа.

— Древната Евелин — повтори той. — Какво хубаво име. Познавам ли я?

— Не. Тя не излиза от къщи. Каза им веднъж да те заведат при нея, но те не го направиха. Тя е моя прапрабаба.

— О, да, Мейфеър от Амелия стрийт — каза той. — Голямата розова къща. — Отново леко се прозя и се опита да се изправи още малко. — Беа ми показа къщата. Хубава е. Италиански стил. Беа каза, че Джифорд е израсла там.

Италиански стил. Архитектурен термин, късния деветнайсети век.

— Да, точно така, тя е типична нюорлиънска къща — каза Мона. — Построена е през 1882 година и е преустроена от архитект на име Съли. Пълна е с всякакви боклуци от плантацията, Фонтевро.