Энн Райс - Вещиците - Лашър

Той бе заинтригуван, но Мона не искаше да говорят за история и за хоросан. Искаше него.

— Е, ще ми позволиш ли да остана тук? Наистина много, много искам да остана тук, чичо Майкъл. Сега и без това няма много други възможности. Трябва да остана.

Той седна и се облегна на възглавниците, едва си държеше очите отворени.

Внезапно тя го хвана за китката. Той като че ли не усети, че му мери пулса, като истински лекар. Ръката му бе тежка и леко хладна, твърде хладна. Но сърцето му биеше равномерно. Това беше добре. Не беше зле като баща й. Той нямаше да преживее и шест месеца. Но не заради сърцето, а заради черния дроб.

Ако затвореше очи, Мона можеше да види камерите на сърцето на Майкъл. Виждаше всичко ясно, необяснимо и подробно, като на модерна картина вихър от ярки цветове, петна, линии и издуващи се форми! О, той беше добре. Можеше да легне с него, без да го убие.

— Знаеш ли какъв ти е проблемът? — попита тя. — Тези лекарства. Изхвърли ги. Толкова много лекарства ще разболеят всекиго.

— Така ли мислиш?

— Говориш с Мона Мейфеър, една от онези Мейфеър, които знаят неща, недостъпни за другите. Чичо Жулиен е мой прапрапрадядо три пъти. Знаеш ли какво значи това?

— Че си негова наследница по три линии?

— Да, и на всички останали, по доста заплетени пътища. Без компютър никой не би могъл да разгадае тази бъркотия. Но аз имам компютър и го направих. Аз имам повече мейфеърска кръв от когото и да било в това семейство. И то защото мама и татко са твърде близки братовчеди, за да могат да се оженят, но татко забременил мама и… Но ние всички сме оплетени с такива връзки, така че това няма значение.

Тя млъкна, бъбренето беше номер, но той не беше подходящ за мъж на тази възраст, и то толкова сънлив. Трябваше да подходи по-майсторски.

— Е, ти си добре, голямо момче — каза му Мона. — Можеш да изхвърлиш лекарствата.

Той се усмихна.

— Значи ще живея, така ли? Пак ще се качвам по стълби, за да забивам гвоздеи?

— Ще размахваш чука като същински Тор — каза тя. — Но ще трябва да разкараш всичките успокоителни. Не знам защо те надрусват така, вероятно се страхуват, че ако не го направят, ще тъгуваш до смърт заради леля Роуан.

Той се засмя тихо и хвана ръката й с явна обич, но лицето му беше някак мрачно, очите му също, а за секунда и гласът му.

— Но ти вярваш повече в мен, така ли, Мона?

— Абсолютно. Аз съм влюбена в теб.

— О, боже! — изхили се Майкъл.

Тя бързо го хвана за ръката, сякаш той искаше да се отдръпне. Не, сега сърцето му си беше съвсем добре. Лекарствата го разболяваха.

— Влюбена съм в теб, но ти не бива да се притесняваш, чичо Майкъл. Просто бъди достоен за това.

— Да, точно така. Ще бъда достоен, точно това си помислих и аз. За едно малко момиче от „Светото сърце“.

— Но, чичо Майкъл, моля теее! — проплака тя. — Започнах с еротичните приключения, когато бях на осем. Не съм изгубила девствеността си, а изкорених всяка следа от нея. Аз съм напълно зряла жена, само се преструвам на малко момиче, седнало в края на леглото ти. Когато си на тринайсет и не можеш да опровергаеш това, защото всичките ти близки знаят, да си останеш малко момиче е просто вид политическо решение. Логично. Но, повярвай ми, не съм каквато изглеждам.

Той се засмя много, много иронично.

— Ами ако жена ми Роуан се прибере и те завари тук с мен, да говориш за секс и политически решения?

— Твоята жена няма да се прибере — каза Мона и в същия миг съжали за думите си. Не искаше да произнася нещо толкова ужасно, толкова депресиращо. Лицето му й показа, че и той мисли така. — Исках да кажа, че тя…

— Тя какво, Мона? Кажи ми. — Говореше тихо и ужасно сериозно. — Какво знаеш? Кажи ми какво се крие в малката ти мейфеърска главичка? Къде е жена ми? Хайде, изречи някакво пророчество.

Мона въздъхна. Опита се да говори съвсем тихо, като него.

— Никой не знае. Те са много изплашени, но не знаят. А аз имам усещането, че… тя не е мъртва, но… е, може би вече нищо няма да е същото. — Погледна го. — Разбираш ли какво имам предвид?

— Значи ти имаш чувството, че тя няма да се върне? Това ли искаш да ми кажеш.

— Да, нещо такова. Виж, аз не знам какво е станало в нощта на Коледа, нито пък искам ти да ми кажеш. Но сега държа ръката ти, нали? Ние говорим за случилото се и ти се притесняваш за нея, пулсът ти е добър. Ти не си толкова болен. Те те упояват. Прекаляват с грижите. Паникьосват се. Просто трябва да се изчистиш от лекарствата.

Той въздъхна някак пораженчески.