Энн Райс - Вещиците - Талтош

Сместа в чашата беше пенлива и малко отблъскваща на вид.

— Съжалявам, Майкъл.

— Недей, скъпа…

— Не, искам да кажа, че всичко с мен е наред, но не и с нея. Искаш ли да й занеса това нещо? О, доста е гъстичко. И изглежда гадно!

Мона гледаше пяната, която имаше неопределим цвят.

— Трябва да го разбия — каза той. Сложи квадратния гумен капак на контейнера и натисна бутона. После се чу зловещият звук на остриетата, които се завъртяха в течността.

Може би бе по-добре да не знаеш , че вътре има яйце.

— Хм — обади се Майкъл. — Май прекалих със сока от броколи този път.

— О, господи, тя няма да го изпие. Сок от броколи! Да не се опитваш да я убиеш!

— Ами, ще го изпие. Тя винаги го пие. Пие всичко, което й предложа. Само аз си знам какво има вътре. Виж сега, ако те е слушала, когато си правила своето признание, не съм много сигурен, че е било изненада за нея. През цялото време, докато беше в кома, тя е чувала всичко. Каза ми го. Чувала е какво говорят хората, когато мен ме е нямало. Разбира се, никой не знае за теб и мен и нашата малка мръсна тайна.

— За бога, Майкъл, ако подобно действие е подсъдно в този щат, що не си наемеш адвокат да ти изясни нещата? Тук братовчедите започват да си лягат заедно още на десет, а няма да се учудя, ако има специален закон за Мейфеър, според който тази възраст пада на осем.

— О, не се шегувай, скъпа — каза той, като клатеше глава с неодобрение. — Просто искам да кажа, че е чула думите ни, докато бяхме до леглото й. Ние говорихме за вещици, Мона. — Той като че потъна в мислите си, зареял поглед нанякъде. Изглеждаше още по-хубав, някак чувствителен.

— Знаеш ли, Мона, това няма нищо общо. — Той вдигна очи към нея. Беше тъжен, а когато мъж на неговата възраст стане тъжен, всичко изглежда много сериозно. — Тя е така заради онова, което се случи с нея… вероятно последното, което…

Мона кимна. Опитваше се да си го представи отново — както й го бе описал той. Пистолетът, изстрелът, как пада тялото. Ужасната тайна за млякото.

— Нали не си казала на никого? — прошепна той много сериозно.

„Господ да ми е на помощ, ако кажа“, помисли си тя. Имаше чувството, че той ще я убие на минутата.

— Не съм и никога няма да кажа — отвърна тя. — Зная кога да си затварям устата, но…

Той поклати глава и продължи:

— Тя не ми позволи да докосна тялото. Настояваше да го свали долу сама, а едва ходеше. Докато съм жив, няма да мога да прогоня тази гледка от ума си. За останалото не знам. Но като си представя само — майка влачи тялото на собствената си дъщеря…

— Така ли мислиш за това същество, като за нейна дъщеря?

Той не отговори. Просто продължи да гледа нанякъде, лека-полека болката и тъгата се оттеглиха от лицето му, той захапа долната си устна за секунда и почти се усмихна.

— Не казвай на никого за това — прошепна. — Никога, никога, никога. Никой не бива да знае. Но някой ден, вероятно, тя самата може да реши да проговори. Мисля, че най-вече заради това мълчи сега.

— Изобщо не се тревожи дали ще кажа на някого — каза Мона. — Не съм дете, Майкъл!

— Знам, скъпа, повярвай ми, знам — каза той много сърдечно.

После отново се отнесе нанякъде, забрави за нея, за всички, дори за огромната чаша с отвратителната смес, и се втренчи в пространството. За секунда изглеждаше така, сякаш е изгубил всяка надежда, сякаш е изпаднал в пълно отчаяние, недосегаем за останалите, може би дори повече от Роуан.

— Майкъл, моля те, успокой се, тя ще се оправи.

Той не отговори веднага.

— Тя стои точно там, не върху самия гроб, но точно до него — промърмори той. Гласът му бе надебелял.

Щеше да заплаче, а Мона нямаше да го понесе. С цялото си сърце искаше да иде при него и да го прегърне. Но това щеше да донесе облекчение на нея, не на него.

Внезапно осъзна, че й се усмихва, за да я успокои, разбира се. Дори философски сви рамене.

— Твоят живот ще бъде изпълнен само с щастие, защото демоните вече ги няма — каза той. — И ти ще наследиш Рая. — Усмивката му стана по-широка и искрено мила. — А ние с нея ще отнесем в гроба вината за онова, което направихме и което не направихме, или което трябваше да направим, а не сме успели да направим един за друг.

Въздъхна и облегна лакти на плота. Вгледа се в слънчевата светлина навън, в изпълнения с трепкащи зелени листенца пролетен двор.

Като че бе стигнал до някакъв естествен финал.

Отново си беше същият, философски настроен, но непобеден.

Накрая се изправи и взе чашата, избърса я с една стара бяла салфетка.