Энн Райс - Вещиците - Талтош

Майкъл също я гледаше, стоеше прав с ръце в джобовете. И тогава направи нещо изненадващо. Започна да говори за нея на Мона, сякаш Роуан не можеше да го чуе. Правеше го за първи път.

— Когато докторът й каза, че трябва да влезе вътре, за да й направи изследвания, тя просто стана и си тръгна. Също както жена, седнала за малко на пейка в парка в голям град, става, щом до нея седне някой. Опитва да се изолира, да остане сама.

Той взе чашата. Празна изглеждаше дори още по-противна. Но Роуан наистина изглеждаше така, сякаш би изпила всичко, което той сложи в ръката й.

Лицето й не изразяваше нищо.

— Разбира се, бих могъл да я заведа в болницата да й направят изследвания. Може и да дойде. Тя прави всичко, стига аз да я помоля.

— Ами защо не я заведеш тогава? — попита Мона.

— Защото, когато стане сутрин, си облича нощницата и пеньоара. Аз й приготвям други дрехи, но тя не ги докосва. Това ми показва, че иска да си стои с нощницата, че иска да си бъде у дома.

Изведнъж той се ядоса. Бузите му поруменяха, устните му се изкривиха леко, когато продължи:

— Пък и изследванията няма да й помогнат. Всички тези витамини, лечението. Изследванията само ще покажат състоянието й. Може пък да не е наша работа да го научаваме. Моите напитки й помагат.

Гласът му някак се задави. Той се ядосваше все повече и повече, докато гледаше Роуан.

Наведе се внезапно и остави чашата. После опря ръце на масата и се опита да погледне Роуан право в очите.

Приближи се до лицето й, но у нея не настъпи никаква промяна.

— Роуан, моля те — прошепна той. — Върни се!

— Майкъл, недей!

— Защо, Мона? Роуан, имам нужда от теб. Имам нужда! — И той удари силно по масата. Роуан трепна, но само толкова. — Роуан! — извика той и посегна към нея, сякаш да я хване за раменете и да я разтърси. Но не го стори.

Грабна чашата, обърна се и тръгна в обратна посока.

Мона стоеше като вкаменена и чакаше. Беше твърде шокирана, за да проговори. Но той винаги постъпваше така. За него това може би беше добра постъпка. Отстрани обаче изглеждаше груба, жестока и някак ужасна.

Мона не си тръгна веднага. Седна на стола до масата, срещу Роуан, където бе седяла и по-рано този ден.

Малко по малко започна да се успокоява. Не знаеше защо стои тук, освен че й се струваше редно да прояви лоялност. Вероятно не искаше да се показва съюзник на Майкъл. Вината я тормозеше постоянно тези дни.

Роуан наистина беше красива, ако не мислиш за факта, че не иска да говори. Косата й беше пораснала почти до раменете. Красива и безразлична.

— Е, какво да ти кажа — продума Мона. — Вероятно ще продължа да идвам, докато не ми дадеш знак. Знам, че няма да ми простиш, нито ще се превърна в нещо друго, освен в напаст за един стресиран и мълчалив човек. Но ти мълчиш постоянно и така принуждаваш хората да вършат разни неща, да се решават на разни постъпки. Искам да кажа, че просто не могат да те оставят на мира. Не е възможно. Някак не е редно.

Тя въздъхна дълбоко и почувства, че й олеква.

— Твърде малка съм, за да зная някои неща, нямам намерение да ти говоря, че разбирам какво си преживяла. Това би било пълна глупост. — Погледна Роуан; очите й сега изглеждаха зелени, сякаш бяха уловили цвета на пролетната морава.

— Но аз… аз винаги се тревожа за това, което се случва с хората. Е, почти с всички хора. Знам някои неща. Знам повече от всички, с изключение на Майкъл и Аарън. Помниш ли Аарън?

Това беше тъп въпрос. Разбира се, че помнеше Аарън, ако изобщо помнеше нещо.

— Е, просто исках да ти кажа за Юри. Вече ти говорих за него. Но мисля, че не го познаваш. Всъщност, сигурна съм, че не го познаваш. Е, той замина, няма го и аз се притеснявам. Аарън също се притеснява. Като че всичко е в застой — ти стоиш тук в градината и… не, нещата никога не са в застой…

Тя млъкна. Този подход беше по-лош от останалите. Нямаше как да разбере дали тази жена страда. Въздъхна и реши да не говори повече по темата. Облегна се на лакти на масата и бавно вдигна очи. Можеше да се закълне, че Роуан я гледаше и точно преди секунда бе извърнала очи.

— Роуан, не е свършило — прошепна тя отново. После се извърна и погледна към желязната порта, отвъд басейна и надолу към предната морава. Миртата вече започваше да цъфти. Когато Юри си тръгна, още не се бе раззеленила съвсем.

Двамата бяха стояли там и си шепнеха.

— Виж, каквото и да стане в Европа, аз ще се върна при теб — бе казал той.

Роуан я гледаше. Роуан се взираше в очите й. Мона бе твърде изумена, за да може да помръдне или проговори. Беше и изплашена, че Роуан може отново да отвърне поглед. Искаше да вярва, че това е добър знак, че е получила изкупление. Беше привлякла вниманието на Роуан, нищо, че бе безнадеждна хлапачка.