Энн Райс - Вещиците - Талтош

На Мона й се прииска да каже: „Ами защо не млъкнеш тогава?“. Но всъщност й се искаше да вярва, че Мери Джейн е права. Това момиче наистина можеше да е могъща вещица. Ако не беше, рано или късно пак щеше да постигне своето.

— А вие не се притеснявайте за баба — каза Мери Джейн, сякаш се канеше да тръгва. Усмихна се и се плесна по тъмното бедро. — Според мен всичко може да се обърне към добро.

— Господи, и как така? — попита Беа.

— Ами през всичките години в онзи дом тя почти не е говорила, само си е мърморила под нос и е разговаряла с хора, които не са там и тем подобни. И какво се оказва? Сега тя говори с мен, гледа сериали и никога не пропуска „Риск“ или „Колелото на късмета“. Мисля, че за нея е било важно да се върне пак във Фонтевро и да открие нещата си на място. Знаете ли, че дори успя да изкачи стълбите? Тя е добре, не се притеснявайте за нея, аз й нося сирене и бисквити и като се прибера, ще гледаме късното шоу или пък някой уестърн, тя много ги харесва. „Разбито сърце“ и тем подобни. Дори пее тези песни. Няма да повярвате. Страхотна е.

— Скъпа, но…

Мона беше започнала да я харесва малко през последните пет минути — дете, което се грижи за една старица и всеки ден се оправя с електрически жици и тем подобни.

Дори стана и я изпрати до портата. Изгледа я как скочи в пикапа си, от чиято шофьорска седалка стърчаха пружини, а ауспухът му бълваше синкав дим.

— Ще трябва да се погрижим за нея — каза Беа. — Ще трябва да седнем и да обсъдим проблема с това дете много скоро.

Да, Мона беше напълно съгласна. „Проблемът с Мери Джейн“ беше доста добро определение.

Макар че не бе показало някакви забележими сили пред тях, това момиче бе някак интригуващо.

Мери Джейн беше куражлийка и имаше нещо неустоимо в идеята да я обсипят с парите на Мейфеър и да се опитат да я опитомят. Защо да не идва да учи с учителя, който щеше да отърве Мона от скуката на обикновеното училище? Беатрис настояваше да й купят нормални дрехи, преди да напусне града, както и да й изпратят няколко хубави вещи.

Имаше и една друга, тайна причина, поради която Мона хареса Мери Джейн — причина, която никой друг не би разбрал. Мери Джейн носеше каубойска шапка. Беше малка и сламена и тя все я оставяше да падне на раменете й, увиснала на връзките. Но отново я сложи на главата си, преди да издърпа силно лоста на стария пикап и да потегли, махайки на всички за довиждане.

Каубойска шапка. Мона винаги бе мечтала да има каубойска шапка, особено когато забогатее, поеме контрола над нещата и започне да лети насам-натам със собствения си самолет. От години си се представяше като истински могул с каубойска шапка… влиза във фабрики и банки и… Е, Мери Джейн Мейфеър вече носеше такава шапка. А вързаната на върха на главата й коса, тясната дънкова пола и всичко останало в очите на Мона си изглеждаше съвсем наред. Освен всичко друго, тя притежаваше някакъв правилен, успешен стил. Дори изпочупените й виолетови нокти бяха част от този стил, придаваха й земна привлекателност.

Е, нямаше да е трудно да се провери това, нали?

— А и очите й, Мона — каза Беатрис, когато вървяха обратно към градината. — Това дете е прекрасно! Огледа ли я добре? Не зная как съм могла да… А майка й, майка й… тя винаги е била луда, не биваше да й позволяват да отведе детето. Но между нас и Мейфеър от Фонтевро има толкова стари вражди.

— Не можеш да се погрижиш за всички, Беа — успокои я Мона. — Джифорд също не можеше. — Но щяха да го направят, разбира се. Ако Силия и Беатрис не го стореха, тя щеше да го направи. Това бе едно от най-ярките й прозрения този следобед — че е станала част от отбора. Щеше да помогне на това дете да изпълни мечтите си, каквото и да й струваше.

— Тя е доста сладка посвоему — призна Силия.

— Да, и с тази лепенка на коляното — промърмори Майкъл под нос, някак неволно. — Какво момиче само! Вярвам в онова, което каза за Роуан.

— Аз също — каза Беатрис. — Само че…

— Само че какво? — попита Майкъл някак отчаяно.

— Само че какво ще стане, ако Роуан реши да не проговори?!

— Беатрис, засрами се — възмути се Силия и хвърли боязлив поглед към Майкъл.

— Смяташ онази лепенка за секси, нали, Майкъл? — попита Мона.

— Е, ами да, всъщност да. Всичко в Мери Джейн е секси. Но какво общо има това с мен? — Изглеждаше напълно искрен и съвсем изтощен. Искаше да се върне при Роуан. Щеше да седне до нея и да й чете книга, когато всички си отидат.

За известно време след този следобед Роуан изглеждаше някак различна, Мона можеше да се закълне в това. Очите й се присвиваха от време на време, сякаш размишляваше по някакъв въпрос. Може би словесните изблици на Мери Джейн й се бяха отразили добре. Може би трябваше да помолят Мери Джейн да се върне или пък тя сама щеше да го направи. Мона се усети, че почти очаква този момент. Защо да не помоли новия си шофьор да запали чудовищната лимузина, да я зареди с напитки и да потегли към онази наводнена къща? Все пак колата беше нейна, можеше да си го позволи. За бога, още не беше свикнала с тази мисъл.