Энн Райс - Вещиците - Талтош

Мона се засмя.

— О, хубав номер. Аз не мога да го правя.

— И слава богу! — обади се Беа.

— Та значи си чела досието — настояваше Силия. — Много е важно да научиш всичко.

— О, да, прочетох го до последната дума — призна Мери Джейн. — Дори и тези, които не разбирах. — Тя се плесна по стройното загоряло бедро и започна да се смее. — Вие що постоянно ме питате какво съм прочела? Та помогнете ми да се образовам малко, единствено това ще ми свърши работа. Знаете ли, най-лошото, което ми се случи, е, че мама ме спря от училище. Разбира се, тогава не ми се и ходеше. По ми беше интересно в градската библиотека, но…

— Мисля, че си права за допълнителните гени — каза Мона. — Както и за нуждата от образование.

Много хора от семейството имаха тези допълнителни гени, които могат да създадат чудовища, но досега не се бе родило нито едно такова, поне преди да настъпят тези ужасни дни.

А що за призрак е било това чудовище толкова много години, фантом, който е подлудявал младите жени и е карал къщата на Първа улица да тъне в облак от тръни и сумрак? Имаше нещо поетично в тези странни тела, които лежаха там под дъба, точно под краката на Мери Джейн, с нейната дънкова пола и лепенка на малкото коляно. Сложила бе ръце на слабите хълбоци, а мръсните й бели кожени обувки се кривяха на една страна, при което се покриваха с прясна кал. Мръсният й чорап се бе смъкнал чак до глезена.

„Може би вещиците от Залива са просто тъпи“, помисли си Мона. „Могат да стоят над гроба на чудовища и да не се усетят изобщо. Разбира се, останалите вещици от това семейство също не се бяха усетили. Само жената, която не искаше да говори, и Майкъл — едрият чаровен келт, застанал до нея.“

— Ние с теб сме втори братовчедки — каза Мери Джейн на Мона и отново пристъпи напред. — Супер, а? Ти не си била родена, когато съм идвала при Древната Евелин и съм яла от домашния й сладолед.

— Не помня тя да е правила домашен сладолед.

— Скъпа, тя правеше най-хубавия домашен сладолед, който съм яла. Майка ми ме водеше в Ню Орлиънс при…

— Ти нещо бъркаш — рече Мона. Може би това момиче беше някаква самозванка. Може би дори не беше Мейфеър. Не, де такъв късмет. Пък и в очите й имаше нещо, което малко напомняше за Древната Евелин.

— Не, не бъркам — настоя Мери Джейн. — Но сега не става дума за домашния сладолед. Дай да ти видя ръцете. Твоите са нормални.

— И какво?

— Мона, бъди любезна, скъпа — намеси се Беатрис. — Братовчедка ти просто е твърде пряма.

— Е, виждаш ли моите ръце? — каза Мери Джейн. — Имах шести пръст, когато бях малка. И на двете ръце. Не истински, ами просто съвсем мъничък. Затова мама ме заведе при Древната Евелин — защото тя също имаше шести пръст.

— Мислиш, че не знам ли? — попита Мона. — Та нали тя ме отгледа.

— Знам, че те е отгледала. Знам всичко за теб. По-спокойно, скъпа. Не искам да те обиждам, просто и аз съм Мейфеър, също като теб, и съм готова да сравня моите гени с твоите.

— И кой ти каза за мен? — попита Мона.

— Мона — прошепна Майкъл.

— Как така не съм те виждала досега? — настоя Мона. — Аз съм от Мейфеър от Фонтевро. Ти си ми втора братовчедка, нали така? И защо говориш като човек от Мисисипи, когато казваш, че през цялото време си живяла в Калифорния?

— О, това е дълга история — отвърна Мери Джейн. — Аз поживях и в Мисисипи, можеш да ми вярваш. И беше доста по-зле, отколкото ако ме бяха затворили в „Парчман Фарм“ 6 6 Най-старият затвор в щата Мисисипи. — Бел.прев. . — Беше невъзможно да извадиш това дете от равновесие. Тя сви рамене. — Да имате малко студен чай?

— Разбира се, скъпа, извини ме — обади се Беатрис и веднага стана да го донесе. Силия клатеше глава от срам. Дори Мона се почувства зле, а Майкъл побърза да се извини.

— Не, аз сама ще си го взема, само кажете къде е — извика Мери Джейн.

Но Беа вече беше изчезнала в къщата. Мери Джейн отново направи балон с дъвката си и после цяла серия по-малки.

— Невероятно — обади се Мона.

— Както казах, историята е дълга. Мога да ви разкажа доста ужасни неща за времето, прекарано във Флорида. Да, и там съм била, и за малко в Алабама. Може да се каже, че положих доста усилия да се върна тук.

— Не думай — обади се Мона.

— Мона, не бъди саркастична.

— Аз съм те виждала преди — каза Мери Джейн, сякаш нищо не се беше случило. — Помня, когато с Джифорд Мейфеър дойдохте в Ел Ей, на път за Хавайските острови. Тогава за сефте видях летище. Ти спеше направо до масата, излегната на два стола, завита с палтото на Джифорд, а тя ни купи най-хубавата храна.