Энн Райс - Вещиците - Талтош

— Роуан е съвсем добре — обяви Мери Джейн, след като се взира примижала известно време в нея. После свали каубойската шапка от главата си и я килна на врата си. — Аха, съвсем си е наред. Просто си почива, но е напълно наясно какво се случва около нея.

— Коя е тази откачалка? — бе попитала Мона, въпреки че изпита голямо състрадание към това дете, нищо, че то бе цели шест години по-голямо от самата нея. Защото беше едно истинско диваче, издокарано с дънкова пола от „Уол-Март“, която стигаше едва до средата на бедрата й, и евтина бяла блузка, твърде впита в колосалните й гърди и дори лишена от едно критично копче.

Разбира се, Мона знаеше коя е Мери Джейн. Мери Джейн Мейфеър на практика живееше в руините на плантацията Фонтевро. Това бе легендарната територия на бракониерите, които убиваха красиви чапли с бели шии само заради месото им, и на алигаторите, които могат да обърнат лодката ти и да изядат детето ти. Но бе територия и на откачените Мейфеър, които никога не се бяха преселили в Ню Орлиънс и не бяха изкачвали дървените стъпала на прочутата крепост на Мейфеър от Фонтевро в града — къщата на Сейнт Чарлз и Амелия стрийт.

Мона изгаряше от желание да види Фонтевро — с шест паднали и шест здрави колони, макар че първият етаж бе потънал под три стъпки вода. Да видиш легендарната Мери Джейн беше следващото най-вълнуващо нещо, братовчедката наскоро се бе завърнала от „далече“, завързала бе лодката си за централната колона и бе прецапала през басейна, пълен със застояла вода, за да се качи на пикапа, с който отиваше в града за провизии.

Всички говореха за Мери Джейн Мейфеър. И защото Мона вече бе наследница, единствената свързана със завещанието, готова да обръща внимание на хората и да разговаря с тях, те смятаха, че за нея би било интересно да поговори за младата си братовчедка от провинцията, която е толкова „умна“, притежава „сили“ и броди също като нея самата.

На деветнайсет и половина. Преди да я види с очите си, Мона не бе смятала, че някой на деветнайсет години все още може да минава за тийнейджър.

Мери Джейн беше най-интересната находка, изскочила при генетичното проучване на цялото семейство Мейфеър. Нямаше начин да не се случи и това — да бъде открит подобен индивид с атавистични признаци 5 5 Атавизъм — поява на белези в потомството, отсъстващи у близките, но съществували у по-далечните прадеди. — Бел.ред. като Мери Джейн. Мона се чудеше какво ли още ще изпълзи от блатата.

Като си представеше как само старата плантация в стил Гръцко възраждане постепенно потъва в плевели, как гипсовите украси падат с плясък в мътните води, а рибите плуват между балюстрадите на стълбището.

— Ами ако къщата падне на главата й? — беше се поинтересувала Беа. — Ами че тя цялата е във вода. Момичето не може да остане там. Трябва да я доведем в Ню Орлиънс.

— Това е блато, Беа — бе казала Силия. — Блато, не забравяй. Не е езеро или пък Гълфстрийм. Пък и ако това дете няма достатъчно ум да се махне оттам и да заведе старицата на по-сигурно място…

Старицата.

Мона добре си спомняше този разговор, провел се миналия уикенд, когато Мери Джейн връхлетя на пожар сред малката тълпа, заобиколила Роуан.

— Амчи аз ви зная всичките — бе обявила Мери Джейн. Думите й се отнасяха и за Майкъл, който стоеше до стола на Роуан, сякаш позираше за елегантен семеен портрет. Как само я бе погледнал той тогава.

— Идвала съм няколко пъти и съм ви виждала — добави Мери Джейн. — Аха, тъй е. Идвах в деня на сватбата. Нали се сещаш, когато се ожени за нея? — Тя посочи Майкъл, после Роуан. — Стоях ей там, от другата страна на улицата, и ви гледах партито.

Произнасяше изреченията винаги с въпросителна интонация, въпреки че не бяха въпроси. Сякаш очакваше кимване или пък знак за потвърждение.

— Трябваше да влезеш вътре — каза Майкъл любезно, като попиваше всяка сричка, излитаща от устата й. Проблемът му бе, че имаше слабост към момичета, току-що навлезли в зрелостта. Неговият сблъсък с Мона съвсем не бе някакво залитане или пък продукт на вещерство. А Мери Джейн Мейфеър беше същата вкусна блатна патица, каквато бе и Мона. Въпреки че връзваше светлорусата си коса на плитка чак на темето си и носеше мръсни кожени обувки с връзки като малко дете, а кожата й с цвят на маслина, вероятно почерняла от слънцето, караше момичето да прилича на кафяво жребче с бяла грива.

— Какво показаха тестовете за теб? — попита я Мона. — Нали затова си дошла? Да те изследват?