Энн Райс - Вещиците - Талтош

Малкият телефон звънеше. Той го грабна и го свали от черната кука.

— Господин Аш?

— Да, Ремик?

— Реших, че ще искате да знаете, сър. В хотел „Кларидж“ познават вашия приятел Самюъл. Приготвили са обичайния му апартамент — втори етаж, в ъгъла, има и камина. Очакват и вас. А, господин Аш, те също не знаят презимето му. Явно той не го използва.

— Благодаря ти, Ремик. Помоли се за нас. Времето е доста свирепо и опасно, струва ми се.

Затвори, преди Ремик да започне с обичайните препоръки да се пази. „Не бива да се говорят такива неща“, помисли си той.

Но наистина беше невероятно, че в хотела познаваха Самюъл. Да не повярваш. Явно често го виждаха. Последния път, когато той самият го видя, червената му коса беше сплъстена и рошава, лицето му — много сбръчкано, дотолкова, че чак очите му не се виждаха изцяло, но все пак проблясваха от време на време, като късове кехлибар сред меката, изпъстрена с петна плът. В онези дни Самюъл се обличаше в дрипи и носеше пистолет на колана си, досущ като някой малък пират, а щом го видеха, хората минаваха на другия тротоар.

„Всички се страхуват от мен, не мога да остана тук. Виж ги само, сега се страхуват дори повече, отколкото навремето.“

А ето че в „Кларидж“ го познаваха! Може би той вече шиеше костюмите си на „Савил Роу“? Нима мръсните му кожени обуща вече нямаха дупки? Нима се бе отказал от пистолета?

Колата спря и той се опита да отвори вратата, но шофьорът се втурна да му помогне. Снегът, понесен от вятъра, веднага се втурна срещу него.

И все пак снегът беше много красив — така чист, преди да кацне на земята. Аш се изправи и за миг се почувства доста скован. Вдигна ръка, за да предпази очите си от меките влажни снежинки.

— Не е чак толкова зле, сър — каза Джейкъб. — Ще се измъкнем оттук за по-малко от час. Но ще ви помоля незабавно да се качите на борда.

— Да, благодаря, Джейкъб — отвърна той и спря. Снегът падаше по черното му палто, топеше се в косата му. Аш посегна към джоба си, напипа малката играчка — люлеещо се конче — и я извади.

— Това е за сина ти, Джейкъб — рече той. — Бях му обещал.

— Господин Аш, как си спомнихте за нещо подобно в нощ като тази.

— Глупости, Джейкъб. Обзалагам се, че синът ти помни.

Играчката бе смущаващо незначителна; сега му се прииска да бе взел нещо много по-хубаво. Щеше да си отбележи да избере нещо друго за сина на Джейкъб.

Тръгна с широки крачки и шофьорът едва го следваше. И без това бе твърде висок, за да може младежът да го крие с чадъра. Беше важен жестът и мъжът тичаше до него с чадър в ръка, за да може той да го поеме, ако реши, но всъщност никога не го правеше.

Качи се в топлия и винаги плашещ реактивен самолет.

— Ще пусна вашата музика, господин Аш.

Познаваше тази млада жена, но не можеше да си спомни името й. Беше една от най-добрите нощни асистентки. Придружаваше го при последното му пътуване до Бразилия. Трябваше да я запомни. Дори го досрамя, че е забравил името й.

— Иви, нали? — попита той с извинителна усмивка и леко смръщване.

— Не, сър, Лесли — отвърна тя и веднага му прости.

Ако беше кукла, щеше да е от порцелан, без съмнение.

С мека розовина на бузите и устните, с нарочно малки очи, но тъмни и съсредоточени. Тя чакаше кротко.

Той седна в специално изработеното за него кожено кресло, по-дълго от останалите, и тя веднага му подаде програма с релефен шрифт.

Тук бяха обичайните неща — Бетовен, Брамс, Шостакович. О, имаше я и композицията, която бе поискал — „Реквием“ на Верди. Но сега нямаше как да го слуша. Ако потънеше в тези мрачни звуци и печални гласове, спомените щяха да се върнат.

Спусна седалката назад, без да поглежда към спектакъла на зимата, който се разиграваше зад малкото прозорче.

— Заспивай, глупако — рече той, без да помръдва устни.

Но знаеше, че няма да може. Щеше да мисли за Самюъл и за онова, което му беше казал. Щеше да го превърта отново и отново в ума си, докато не се видят. Щеше да си спомни миризмата в къщата на Таламаска, учените, които много приличаха на духовници, и човешката ръка, която държи паче перо и изписва големи закръглени букви. „Анонимно. Легенди за изгубената земя. За Стоунхендж.“

— Не искате ли музика, сър? — попита младата Лесли.

— Искам. Шостакович, Пета симфония. От нея сигурно ще се разплача, но не ми обръщайте внимание. Гладен съм. Искам сирене и мляко.

— Разбира се, сър, всичко е готово. — Тя започна да изрежда видовете сирена, онези хубави кремообразни сиренца, които поръчваха от Франция, Италия и Господ знае откъде другаде. Той кимна и зачака прилива на музиката с божествено чист звук, която щеше да го накара да забрави за снега отвън и за факта, че скоро ще са над големия океан, напредвайки към Англия, към долината, към Донелайт и към скръбта.