Энн Райс - Вещиците - Талтош

Преди колко време беше? Преди да я има метрополията в Лондон, много преди това — когато старият палат в Рим още се осветяваше от свещи. Никакви записи, така му обещаха. Никакви записи в замяна на онова, което им бе разказал… което трябваше да остане анонимно — нещо като легенда и факти, късчета и парченца знание от миналите векове. Изтощен, той бе спал под техния покрив; те го бяха успокоили. Но в крайна сметка бяха просто обикновени хора, обладани от доста необичаен интерес, но все пак обикновени хора — с кратък живот, изпълнени с благоговение пред него, учени, алхимици, събирачи на знание.

Каквито и да бяха, не беше добре, че са изпаднали в подобни мрачни времена, ако трябваше да използва израза на Самюъл — не и при тяхното знание и архиви. Не, не беше добре. И по някаква странна причина той се почувства съпричастен към участта на онзи циганин в долината. Любопитството го изгаряше също тъй силно като страха — както винаги, когато станеше дума за талтош и за вещици.

Господи боже, мисълта за вещици само…

Ремик се върна с коженото му палто.

— Това е подходящо за студа навън, сър — рече той и го наметна на раменете му. — А и вече изглеждате измръзнал.

— Няма проблем — отвърна той. — Не слизай долу с мен. Трябва да свършиш нещо друго. Изпрати пари в хотел „Кларидж“ в Лондон. На името на Самюъл. Не вярвам управата да се затрудни да го открие. Той е джудже и е гърбав. С червена коса е и лицето му е доста сбръчкано. Трябва да уредиш нещата така, че да получи всичко, което поиска. Има и още един човек с него. Циганин. Нямам идея какво означава това.

— Добре, сър. А как е презимето му?

— Не го зная, Ремик — отвърна той и се изправи да тръгва. Придърпа обшитата с кожа яка на пелерината към врата си. — Винаги съм го знаел само като Самюъл.

Вече бе в асансьора, когато осъзна, че последните му думи са абсурдни. Напоследък казваше твърде много абсурдни неща. Един ден Ремик бе отбелязал колко много господарят му обича мрамора и той отвърна: „Да, обичам мрамора още от първия миг, в който го видях“. А това звучеше абсурдно.

Вятърът виеше в асансьорната шахта, докато кабината се спускаше с шеметна скорост. Този звук можеше да бъде чут единствено през зимата и много плашеше Ремик, макар че Аш го харесваше, или поне го смяташе за забавен.

Когато слезе в подземния гараж, колата вече го чакаше, бучеше и бълваше бял дим. Куфарите му бяха натоварени. Пилотът му за нощни полети, Джейкъб, беше на мястото си, заедно с непознат втори пилот. Тук бе и бледият млад шофьор, който винаги бе на смяна в този час — човек, който почти не говореше.

— Сигурен ли сте, че искате да пътувате точно тази нощ, сър? — попита Джейкъб.

— Защо, никой ли не пътува? — учуди се Аш и вдигна вежди. Откъм колата долиташе топъл полъх.

— Не, сър, пътуват.

— Значи и ние ще пътуваме, Джейкъб. Ако те е страх, не е нужно да идваш.

— Щом вие тръгвате, и аз тръгвам, сър.

— Благодаря ти, Джейкъб. Веднъж ме увери, че ще летим безопасно без значение от времето и доста по-сигурно от пътническите самолети.

— Да, и си изпълних обещанието, нали, сър?

Той седна на черната кожена седалка, протегна дългите си крака и ги опря на отсрещната седалка — нещо, което никой човек не би могъл да направи в тази дълга лимузина. Шофьорът бе удобно изолиран зад стъклото, а другите ги следваха с кола. Охраната караше отпред.

Голямата лимузина се спусна по рампата с опасна, но вълнуваща бързина, а после излетя от зейналата паст на гаража към омагьосващата бяла буря. Слава богу, че скитниците бяха прибрани от улиците. Но той бе забравил да попита какво е станало с тях. Вероятно някои бяха във фоайето на неговата сграда, където бяха получили походни легла и пиеха топли напитки.

Прекосиха Пето авеню и продължиха към реката. Бурята вилнееше безшумно — вихър от красиви миниатюрни снежинки, които се топяха още щом докоснеха тъмните прозорци и мокрите тротоари. Летяха между мрачните безлични сгради като в дълбок планински проход.

Талтош.

За миг радостта напусна света му — радостта от постиженията му, от мечтите. Видя красивата млада жена от Калифорния, която правеше кукли и носеше смачкана виолетова копринена рокля. Видя я мъртва на легло, потънала в кръв, от която роклята й е станала тъмна.

Разбира се, това нямаше да се случи. Той нямаше да позволи да се случи отново. Беше минало толкова време, че вече почти не помнеше какво е да прегърнеш меко женско тяло, да вкусиш мляко от гърдите на майка.