Диана Гэблдон - Друговремец

Поклони се и си тръгна, оставяйки след себе си леко ухание на морска вода и студен въздух.

Отворих дисагите, любопитна какво може да е изпратил Макранох. Вътре имаше неща -бележка без адрес и подател, малък вързоп, адресиран до Джейми, и обработена вълча кожа, която още миришеше силно на кожар.

На бележката пишеше: „Кой може да намери добродетелна жена? Защото тя е много по-ценна от перли.“ 1

Джейми отвори другия вързоп. Извади нещо малко и блещукащо и объркано гледаше ту него, ту вълчата кожа.

- Странна работа. Сър Маркъс ти е изпратил вълчата кожа, сасенак, а на мен перлена гривна. Може би е объркал адресатите?

Гривната беше прекрасна - наниз големи барокови перли между две златни верижки.

- Не - отвърнах, като се любувах на украшението. - Не ги е объркал. Гривната е заедно с огърлицата, която ми подари, когато се оженихме. Той я е подарил на майка ти, знаеше ли?

- Не, не знаех - отвърна тихо и докосна перлите почти с благоговение. - Баща ми ми я даде, за да дам на жена си, която и да е - устата му се дръпна в мимолетна усмивка, - но не ми каза откъде са.

Спомних си помощта, която ми беше оказал сър Маркъс, когато така безцеремонно се бяхме натресли в дома му, а после изражението му, когато си заминавахме на следващия ден. По лицето на Джейми личеше, че и той си спомня баронета, който за малко да му стане

баща. Взе китката ми и ми сложи гривната.

- Не е за мен! - възразих.

- За теб е - каза той твърдо. - Не е удобно мъж да изпраща бижута на омъжена жена, затова я е подарил на мен. Но очевидно е за теб. - Ухили се. - Колкото и да съм измършавял, няма да стане на моята китка.

Обърна се към вълчата кожа и я опъна.

- А защо би ти изпратил това? - Метна я на раменете си и аз се отдръпнах светкавично с вик. Главата също бе одрана и внимателно обработена, а в очните кухини имаше две жълти стъклени очи, които ме гледаха яростно от лявото рамо на Джейми.

- Ужас! - възкликнах. - Изглежда точно както когато беше жив!

Джейми се обърна и се оказа лица в лице с озъбената муцуна. Провикна се стреснато и хвърли кожата в другия край на стаята.

- Божичко! - рече и се прекръсти.

Кожата лежеше на пода и ни гледаше кръвнишки на светлината на свещите.

- Как така когато е бил жив, сасенак? Да не сте били приятели? - попита ме, докато отвръщаше на погледа на вълка с присвити очи.

Тогава му разказах всичко - за вълка, за другите вълци, за Хектор, за снега, колибата с мечката, спора със сър Маркъс и появяването на Мърто, добитъка, убийственото чакане на склона насред розовата мъглица в пометената от снежна виелица нощ.

Измършавял или не, гръдният му кош беше широк, а ръцете му - силни и топли. Притисна лицето ми в рамото си и ме люлееше нежно, докато ридаех. Опитах да се овладея, но той само ме прегърна по-здраво и загука нежности в косата ми - накрая се предадох и плаках невъздържано, докато не останах съвсем без сили и можех само да хълцам.

- Като се замисля, имам малък подарък за теб, сасенак - каза той, докато приглаждаше косата ми. Подсмъркнах и обърсах нос в полата си, защото нямах нищо друго подръка.

- Съжалявам, че аз нямам какво да ти подаря - рекох, докато той тършуваше из разхвърляните завивки. Сигурно ми търсеше кърпичка, помислих си и отново подсмъркнах.

- С изключение на дреболии като живота ми, мъжеството ми и дясната ми ръка? - попита той сухо. - Ще свършат работа, мо дюин. - Изправи се, хванал расото, което му бяха дали. -Съблечи се.

Зяпнах.

- Моля?

- Съблечи се, сасенак, и сложи това. - Подаде ми расото. - Или може би искаш първо да се обърна с гръб?

Обгърнах се плътно с грубия плат и последвах Джейми по поредното стълбище. Това беше третото и най-тясното досега - каменните стени бяха на не повече от половин метър една от друга, осветени от фенера, който Джейми държеше пред себе си. Имах чувството, че земята ме поглъща, колкото повече се спускахме в тясната шахта.

- Сигурен ли си, че знаеш къде отиваме? - попитах. Гласът ми проехтя, но странно приглушено, сякаш говорехме под водата.

- Няма много голяма вероятност да завием погрешно, нали?

Стигнахме поредната площадка, но Джейми беше прав, че пътят бе един - надолу.

В дъното на това стълбище обаче стигнахме до врата. Площадката му сякаш беше изсечена в планината, а вратата беше широка, ниска и направена от дъб, с месингови панти. Дъските й бяха посивели от годините, но още бяха здрави, а площадката беше чиста, сякаш метена. Явно тази част от манастира още се използваше. Може би беше винената изба?