Диана Гэблдон - Друговремец

Някои хора сънуват чудовища. Аз сънувах родословни дървета с тънки черни клони и гроздове от дати. Клони като змии и смърт в челюстите им. Отново чух гласа на Франк в главата си: Станал войник, добър избор за втори син. Третият брат станал помощник в енорията, но за него не знам много... И аз не знаех за него. Само името му На родословното дърво синовете бяха трима, синовете на Джоузеф и Мери Рандал. Много пъти го бях виждала - най-възрастният Уилям, Джонатан, и най-малкият - Алегзандър.

Джейми отново продума и ме изтръгна от мислите ми.

- Сасенак?

- Да?

- Нали знаеш за онази крепост в мен, за която ти говорих.

- Да, помня.

Той се усмихна със затворени очи и протегна ръка към мен.

- Е, построих си навес. И покрив срещу дъжда.

Легнах си уморена, но и умиротворена. Замислих се.

Джейми щеше да се възстанови. Когато това не беше ясно, не смеех да мисля по-далеч от следващия час, следващото хранене, следващата доза лекарство. Но сега трябваше да погледна по-надалеч.

Абатството беше сигурно убежище, но временно. Колкото и да бяха гостоприемни монасите, не можехме да останем вечно. Шотландия и Англия бяха твърде опасни, освен ако лорд Ловат не можеше да помогне - малко вероятно, предвид обстоятелствата. Бъдещето ни беше от тази страна на канала. Вече знаех за морската болест на Джейми и разбирах защо не иска да емигрира в Америка - три месеца повръщане можеха да уплашат дори него. Какво оставаше?

Най-вероятно Франция. И двамата говорехме френски. Джейми се справяше и с испанския, немския и италианския, но аз не бях така благословена. Освен това семейство Фрейзър имаше сериозни връзки тук - може би щяхме да си намерим местенце в имението на роднина или приятел и да живеем в мир там. Идеята много ме привличаше.

Но оставаше въпросът с времето. Беше началото на 1744 г. - Нова година бе отминала едва преди две седмици. А през 1745 г. Бони принц Чарли щеше да отплава за Шотландия и да поиска трона на баща си. С него щеше да пристигне и катастрофата. Война, клане, смазването на високопланинските кланове и опустошението на всичко, което с Джейми обичахме.

Оставаше една година. Можеше да се случи какво ли не. Можех да направя нещо, за да го предотвратя. Как? Нямах представа, но и не се съмнявах в последствията от бездействието.

Можеха ли бъдещите събития да се променят? Може би. Пръстите ми се приплъзнаха към лявата ми ръка и докоснах небрежно златната халка на безименния си пръст. Спомних си думите си към Джонатан Рандал, изгаряща от ярост и ужас в тъмниците под затвора Уентуърт.

Бях му казала кога ще умре, датата на смъртта му от родословното дърво на Франк - 16-и април, 1745 г. Джонатан Рандал щеше да загине в битката при Калоден, пометен от касапницата, която самите англичани щяха да създадат. Само че не загина тогава. Загина едва няколко часа след проклятието ми, смачкан под копитата на отмъщението ми.

И е умрял бездетен и неженен. Поне така мислех. Родословното дърво, проклетото родословно дърво сочеше, че се е оженил по някое време през 1744 г. Малко след това се родил синът му, следващият в рода на Франк. Но тогава как щеше изобщо да се роди Франк? Но пък пръстенът още беше на ръката ми. Бе съществувал, щеше да просъществува. Утешавах се с тази мисъл и търках халката, сякаш съдържаше джин, който ще ми даде правилния съвет.

Малко по-късно се събудих от здравия си сън с нещо като писък.

- Шшт. Аз съм. - Едрата длан се вдигна от устата ми. Без свещ, стаята беше тъмна като в

рог. Размахах ръка, докато не попаднах на него.

- Не трябва да ставаш! - възкликнах, още замаяна от сън. Пръстите ми се плъзнаха по гладката му студена плът. - Замръзнал си!

- Разбира се, че съм - рече той леко раздразнено. - Нямам никакви дрехи, а в коридора е кучи студ. Ще ме пуснеш ли в леглото?

Направих му място, а той се плъзна гол до мен, притискайки се, за да се стопли. Дишаше неравномерно и ми се стори, че трепери колкото от студ, толкова и от слабост.

- Боже, колко си топла. - Сгуши се по-плътно и въздъхна. - Хубаво е отново да те прегръщам, сасенак.

Не си направих труда да го попитам какво прави при мен - ставаше доста очевидно. Нито пък го попитах дали ще може. Имах съмнения, но нямаше да ги изкажа на глас, за да не го смутя и да стана причината опасенията ми да се потвърдят. Обърнах се с лице към него, като внимавах с ранената му ръка.

Настъпи резкият миг на сливането, странното усещане за проникване, което на мига обаче се превърна в нещо нормално. Джейми въздъхна дълбоко от удоволствие и може би облекчение. Постояхме неподвижни, сякаш не искахме да прекъсваме крехката си връзка. Здравата ръка на Джейми бавно ме галеше в мрака, с пръсти, разперени като котешки мустаци, които долавят всяка вибрация. Той помръдна в мен, сякаш задаваше въпрос, и аз му отвърнах утвърдително на същия език.