Диана Гэблдон - Друговремец

Започнахме фината игра на бавни движения, балансираща между желанието и слабостта му, между болката и растящото удоволствие на тялото. В мрака си помислих да кажа на Анселм, че и това е начин да спреш времето, но се отказах - не беше път, достъпен за свещеник.

Крепях Джейми с лека длан на покрития му с белези гръб. Той задаваше ритъма, но ми позволяваше да върша по-голямата част от работата. И двамата мълчахме, само дишахме все по-учестено. Накрая, когато усетих, че се уморява, го сграбчих здраво и го придърпах към себе си. Раздвижих хълбоци още по-енергично, за да проникне по-дълбоко, опитвах се да предизвикам кулминацията му.

- Сега - рекох тихо, - хайде. Ела. Сега!

Той притисна чело в моето и се предаде с треперлива въздишка.

Викторианците са наричали мъжкия оргазъм „малката смърт“ и с добра причина. Така се беше отпуснал и ми тежеше, че бих го помислила за мъртъв, ако не усещах бавния му пулс. Сякаш измина много време, преди да се раздвижи и да промърмори нещо, заровил лице в рамото ми.

- Какво каза?

Обърна глава, така че устата му да е точно под ухото ми. Почувствах топлия му дъх на врата си.

- Казах - рече той тихо, - че ръката изобщо не ме боли в момента.

Здравата му длан бършеше влагата по бузите ми.

- Боеше ли се за мен? - попита ме.

- Да. Мислех, че е твърде скоро.

Той се позасмя в мрака.

- Беше, почти се довърших. И аз се боях. Но се събудих, ръката ме болеше много и не можах да заспя. Въртях се и ти ми липсваше. Колкото повече мислех за теб, толкова повече те желаех. Бях изминал половината коридор, преди да се зачудя какво ще правя, когато дойда. А като се зачудих... - Той ме погали по бузата. - Е, не ме бива точно в момента, сасенак, но все пак май че не съм страхливец.

Обърнах глава и посрещнах целувката му. Стомахът му изкъркори силно.

- Не ми се смей - измърмори той. - Ти си виновна, че не ми даваш да ям. Цяло чудо е, че ми стана само на твоите чорби и бира.

- Добре, добре - рекох през смях. - Печелиш. Утре сутрин ще получиш яйце.

- Ха! - възкликна той с дълбоко задоволство. - Знаех си, че ще ме нахраниш, ако ти дам стимул.

Заспахме здраво прегърнати, обърнати един към друг.

1От френски - скъпа госпожо. - Бел. ред.

2От френски - добра ми приятелко ( от фр.) - Бел. ред.

3От латински - „Прощавам ти в името на Отца, и Сина ...“ - Бел. прев.

През следващите две седмици Джейми продължаваше да се възстановява, а аз да се чудя. Някои дни ми се струваше, че е най-добре да отидем в Рим, където приближените на Претендента имаха влияние, а там можехме... какво? Понякога ми се да си намерим уединено безопасно местенце и да живеем в мир.

Беше топъл, ярък ден и ледените висулки по носовете на водоливниците капеха непрестанно, като оставяха дълбоки бразди в снега под стрехите. Вратата на стаята на Джейми беше открехната, а прозорецът - открит, за да се прочисти малко натежалият от дим и болест въздух.

Надникнах внимателно, защото не исках да го будя. Но леглото му беше празно. Той седеше до прозореца и лицето му почти не се виждаше.

Още беше много слаб, но раменете му под одеждите бяха изпънати, а елегантната му осанка се възвръщаше - седеше стабилно, не трепереше, беше изправил гръб и присвил крака под табуретката, а очертанията на тялото му бяха хармонични както преди. Държеше дясната си китка с лявата си ръка и бавно обръщаше дланта си на слънцето.

На масата имаше превръзки. Беше ги свалил от ранената си ръка и сега внимателно я разглеждаше. Стоях на прага и не помръдвах. Оттук ръката се виждаше ясно.

От лицевата страна на дланта белегът от пирона почти не се виждаше - просто розова точица, която щеше да изчезне с времето. От опаката страна обаче ситуацията не беше никак добра. Раната там, където се беше инфектирала, бе с размерите на голяма монета, още покрита с коричка.

На средния пръст също личеше разкривена ивица на белег, малко под първата става, и продължаваше чак до кокалчето. Палецът и показалецът бяха добре зараснали, но кутрето бе разкривено - там бе имало три различни фрактури и явно не бях успяла да ги наместя както трябва. Безименният пръст леко щръкваше, когато Джейми поставяше длан на масата.

Той завъртя дланта и полека се зае да раздвижва пръстите. Нито един не се свиваше на повече от три-четири сантиметра, а безименният - никак. Както се боях, втората става вероятно щеше да си остане неподвижна.

Завъртя ръката си още няколко пъти, вдигна я пред лицето си и се взря отблизо в скованите разкривени пръсти и грозните белези, безмилостно ярки на светлината на слънцето. След това внезапно сведе глава, притискайки ранената ръка към гърдите си, и я покри със здравата.