Адриан Чайковский - Поглед в мрака

Сержантът изгрухтя от усилието и в същия миг осъзна, че така и не е получил отговор от двамината зад къщата. Лоша дисциплина, това е то.

— Хей, вие отзад! — извика отново.

Никой не му отговори.

Продължи да натиска с камата, но смътната му тревога се засили.

— На покрива? — изрева той с цяло гърло. — Нещо при теб?

Мълчание.

Той впери поглед в стената, като продължаваше да натиска. Нещо в механизма най-после започваше да поддава. От горния етаж не се чуваше нищо, само сърцето му блъскаше все по-силно в гърдите.

— Редник, докладвай! — извика той. Не му пукаше кой от всичките ще се отзове на командата.

Не му отговори никой.

Капакът на раклата се отвори изведнъж и сержантът политна напред. И видя, че най-после му е излязъл късметът — раклата беше пълна със съдове — сребърни и позлатени, твърде тежки, за да последват стопанина в неговото бягство.

Видя отражението си в най-горната чиния — прегърбена фигура, тъмнееща върху потъмнялото сребро. Както и мъжки силует на заден план.

Посегна много бавно към дръжката на меча си. Другата му ръка се отвори, готова да изстреля жило. Без резки движения или друго действие, което да предизвика атака, той се изправи внимателно и се обърна.

Мъжът беше съвсем млад — златокожо водно конче от северните княжества на Федерацията, с кираса от преплетени кожени ивици, предпазители на китките и прасците и дрехи от паешка коприна отдолу. Носеше обикновен бръмбарски шлем, който оставяше лицето открито, защитено само от рехава метална решетка в долната половина. В ръката си държеше меч мравешка направа.

Зад него сержантът видя труповете на трима от своите хора. Нищо не беше чул. „Как са могли?…“

Нямаше значение, осъзна той. Трябва само да убие момчето, да изскочи навън и да се издигне в небето. „Стигна ли веднъж до армията, ще подбера стотина мъже от леките въздушни отряди и ще се върнем тук по най-бързия начин.“

— Види се, май сме само двамцата с тебе, синко — каза той и стисна демонстративно меча си, като едновременно с това вдигна ръка да изстреля жило.

— Не — отвърна кратко водното конче и в същия миг сержантът усети как нещо го удря в гърба. Залитна напред и младежът отскочи от пътя на падащото му тяло.

Салма сведе поглед към мъртвия войник и очите му се спряха на малкия метален снаряд, потънал почти изцяло в гърба му. Мухородна жена пърхаше пред прозореца и когато Салма вдигна поглед към нея, тя го поздрави с отворена длан — осородният жест на заплаха, който неговите хора бяха възприели като свой запазен знак. В ръката й имаше щраколък — много полезно оръжие, нищо че Салма не можеше да си служи с него. И още по-полезно, откакто по-изобретателните сред неговите последователи откриха, че ако намалят въздушното налягане, каквото и да означаваше това, щраколъкът ставаше безшумен като арбалет. Все пак основната част от дейността си извършваха с помощта на кинжали, експлозиви и къси мечове.

„Превърнах се от разбойник в убиец“ — помисли си той, но истината бе, че в неговата война нямаше място за скрупули. Твърде много съдби зависеха от него.

Излезе навън и събра хората си — само десетина на брой, но всичките опитни следотърсачи и ловци. С едно изключение — единствената цивилна в отряда им се приближи и го прегърна, както правеше винаги след мисии като тази. Тя беше Драгоценната на водните кончета, неговата любов, неговата душа, пеперудородната, по чиято кожа се гонеха дъги и която го беше върнала от портите на смъртта. Салма знаеше, че Драгоценна мрази кръвопролитието, но същевременно разбира, че той прави онова, което трябва да се направи. Бяха постигнали съгласие, равновесие, и тя държеше да го придружава навсякъде. Твърде дълго бяха разделени.

— Трябва да разберем докъде се е придвижила армията — каза той. Походът на осородните минаваше през по-труден терен, където земята беше нарязана от ждрела и каньони, обрасли с шубрак, и труднопроходими гори. Скоро разбойническите удари срещу съгледваческите отряди нямаше да са достатъчни; идваше ред Салма да удари авангарда на същинската армия. Беше сключил сделка със сарнианците и трябваше да изпълни своята част. Надяваше се, че и те ще изпълнят своята.

Обратният път до лагера им не беше кратък, но Салма и хората му бяха свикнали с дългите преходи, а и познаваха отлично терена. Когато наближиха, мухородни пратеници взеха да се спускат един по един от небето и да рапортуват на Салма.

— Осородните откриха ли лагера? — прекъсна ги той.