Адриан Чайковский: Поглед в мрака

— А ти, искаш ли да отидеш с Теорнис? — обърна се Стенуолд към Таки.

— Сир Трудан, че аз цял живот съм служила на паякородни. Искам да освободя града си, а и те желаят моят град да е свободен.

— Имам още един спътник, когото ще отделя от твоята компания, майстор Трудан. Дано нямаш възражения — намеси се Теорнис.

Стенуолд го изгледа с празен поглед. Незнайно защо се сети най-напред за Тиниса — може би защото девойката очевидно искаше да отиде някъде и да се посвети на нещо, което да облекчи чувството й за вина.

Усмивката на Теорнис се изкриви.

— Разбрах, че майстор Неро иска да се върне в Соларно. Градът явно е успял да го… очарова.

Последната дума накара Стенуолд да сведе поглед към Таки. Първата му мисъл беше: „Дъртият му похотливец!“, а после: „Точно аз нямам право да го съдя.“

— Не знам каква полза ще има от него — отбеляза Таки. — Дано поне не ми се пречка в краката. Но щом ще идва, все ще му намерим някаква работа.

Другите членове на съвета вече заемаха местата си, така че Стенуолд стисна ръката на Теорнис, после и малката ръчица на мухородното момиче.

— Желая ти късмет — каза й той.

— Всички ще имаме нужда от късмет — поправи го Таки.

Стойката беше в съвършено съзвучие с острието му — леко приведен, коленете свити, равновесието отлично, така че да се движи със скоростта на рефлексите, а не на мисълта си. Ръката му не беше изопната като при дуел с рапири, а прегъната леко в лакътя, та сърповидното острие да лежи по протежението й наглед пасивно, но готово да удари и отстъпи точно като смъртоносните предни крайници на гигантските богомолки, чието име носеше народът му. Другата си ръка държеше протегната напред, костните шипове стърчаха по цялата й дължина чак до лакътя, готови да отбият противниковата атака и да отворят пролука за дебнещия сърп.

Плъзна поглед по дъгата, оформена от ръката му и сърповидното острие. И го спря върху нея.

Нейната стойка беше различна в детайлите, но не отстъпваше на неговата нито по съвършения си баланс, нито по търпението, което излъчваше. Стоеше с изправен гръб, единият й крак беше силно подвит, другият — изтеглен крачка напред. Стискаше с две ръце дългата дръжка на меча си, държеше го ниско и почти вертикално, а цялата си енергия беше фокусирала в диамантения връх на оръжието.

Вече десетина минути стояха неподвижно и се гледаха.

Както обикновено, той беше с подплатения си тъмнозелен жакет и със златната брошка на левия ревер — знака на оръжемайсторите. За разлика от него тя не беше с обичайната си броня, вместо това се беше сдобила с близко подобие на облеклото, което носеха водните кончета от Федерацията — широки дрехи от паешка коприна, стегнати на кръста, от лакътя до китката и на прасците. Тоалетът й беше издържан в преливащи се отсенки на тюркоазеното и златното, с широк черен колан.

Тисамон и Фелисе Миен се наблюдаваха бдително и чакаха другия да направи своя ход.

Тисамон беше слял душата си с острия връх на нейния меч. Упражняваха се с истински оръжия, разбира се. Другото би било обида за бойните им умения.

Застигна го бегъл спомен за първия им двубой. Тогава Фелисе го беше взела за агент на осородните и Тисамон за пръв път от много години изпита съмнение относно изхода на битката. Преди повече от десетилетие беше наложил името си в Хелерон и оттогава отдаваше под наем уменията си на всеки, който бе в състояние да плати високата му такса. Парите бяха без значение, дуелите бяха важното. Смятал бе, че безчетните дуели и сбивания подхранват гордостта му, но сега разбираше, че просто е чакал да срещне наистина достоен противник. И тя го беше намерила в Колегиум.

Когато онзи двубой, първият, свърши, когато Фелисе го прекрати така неочаквано, Тисамон дълго не можа да овладее огъня в кръвта си, чувството, че е по-жив отвсякога. Емоциите му бяха толкова силни в онзи момент, че дори го подведоха да пощади паякородната предателка на Стенуолд. Тогава Тисамон нямаше желание да се занимава с подробности, защото само тя имаше значение — жената, която беше влязла неочаквано в живота му и също толкова неочаквано си беше отишла, а краткият им сблъсък го беше белязал завинаги.

Нейде дълбоко в себе си той губеше равновесие, сякаш тогава, при първата им среща, бе получил удар и все още не бе превъзмогнал последствията от него. Вече седемнайсет години живееше в покаяние — в Хелерон и на други места, — покаяние, задето е предал расата си, залюбвайки паякородната Атриса; покаяние, задето се е доверил на предателското й сърце; а накрая и покаяние, задето сам я е предал, докато тя е умирала безгрешна. „Обичах я, а тя… оказа се, че тя не ме е предала.“ Тази беше най-болезнената рана от всички — мисълта, че в крайна сметка той я е изоставил, а не обратното. „Как само би ме намразила, ако беше жива.“