Мэрион Брэдли - Горският храм

„И все пак Богинята ме порази, мислеше тя, обзета от внезапно прозрение. Но това не беше наказание, а божествена милост!“

Видя как някъде долу, далеч под нея, хората се струпаха около безжизненото й тяло. Това бе краят, на който се бе обрекла още тогава, когато отдаде любовта си на Гай — но бе успяла да го отложи достатъчно, за да успее да изгради мост между своя и неговия народ. Двама друиди поддържаха баща й под мишниците — той все още крещеше несвързано, но хората започваха един по един да му обръщат гръб, и да слизат с уплашени и скръбни лица надолу по хълма.

Ейлан видя как жреците вдигнаха напуснатата от нея тленна обвивка и я положиха на кладата, където тялото на Гай вече бе обхванато от пламъците. Тя обърна гръб на мъждукащия под нея огън и се понесе към неземното сияние, което я посрещаше — по-светло от огъня и по-прекрасно от пълната луна.

Говори Кайлеан…

Пристигнах в Горския храм вечерта на следващия ден. Огньовете на Самхаин бяха догорели отдавна. Мина доста време, докато успях да намеря някой, който да е в състояние да ми разкаже свързано какво се бе случило. Миелин беше изчезнала; хората мислеха, че и тя е загинала, докато се опитвала да защити Ейлан. След жертвоприношението на хълма бе избухнало сражение, в което бе убита Ейлид. Диеда също бе мъртва — бяха положили тялото й в светилището и за всички бе ясно, че сама е сложила край на живота си.

Бендейгид не беше в състояние да говори смислено. Във Вернеметон бяха останали само друидите, които се грижеха за него. Братството се бе разпиляло. За щастие се бяха разотишли и воините, които се бяха събрали тук за празника. Установих, че останалите ми се подчиняват с готовност, защото в очите им бях най-високопоставената жрица, която бе останала жива.

Крачех напред-назад из слисаната тълпа и давах нареждания със спокойствие, което учудваше и мен самата. Не смеех да дам воля на скръбта си, която можеше да ме погълне. Убеждавах се, че целият този ужас трябва да е имал някакъв смисъл — страшно е да бъдат пропилени и животът, и смъртта.

На следната утрин ме събудиха с вестта, че са пристигнали римляни, които молят да бъдат приети от Великата жрица. Излязох и видях пред себе си Мацелий Север, секретарят му и още един възрастен мъж, за когото разбрах впоследствие, че бил баща на римската съпруга на Гай. Те седяха на конете си под разплаканото есенно небе. Направи ми впечатление, че са сами, без никаква охрана. Но и синът на стария Север се държа смело в последния си час.

Трудно ми бе да застана лице в лице с Мацелий, защото знаех отговора на въпроса, който той не смееше да ми зададе, а знаех и че никога няма да събера смелост да му разкажа как точно е умрял синът му. Из страната вече се разпространяваха най-невероятни слухове. Гай бе загинал, принесен в жертва за спасението на Британия, като Свещен крал, и въпреки някои съмнения, че може и да е римлянин, малцината, които знаеха истинското му име, никога нямаше да издадат тайната.

Наистина, римляните бяха объркани от събитията в империята, но все пак разполагаха с достатъчно сили, за да удавят страната ни в кръв, ако намереха доказателства, че римски офицер е бил принесен в жертва на Хълма на девиците. Но, разбира се, нямаше никакви трупове, а само купчина пепел върху жаравата, останала от Самхаинския огън.

Когато си тръгваха, Мацелий се обърна за последен път към мен, и тогава видях в очите му искрица надежда.

— В Горския храм живеело някакво момче — подхвана той. — Името му било… Гауен. Предполагам, че това е моят внук. Можеш ли да ми кажеш къде е той сега?

Този път можех да отговоря с чиста съвест, че не знам. Никой не бе виждал Гауен от навечерието на Самхаин — беше изчезнал, а заедно с него дойката му и Сенара.

Едва след още три дни Сенара се появи отнякъде — младото й лице бе набраздено от сълзи. Следваше я високо момче с уплашени очи.

— Загинала е заради мен — изхлипа Сенара, когато й разказахме какво се бе случило. — Отишла е на смърт, за да спаси мен — и сина си!

Преглътнах мъчително, но когато проговорих, гласът ми звучеше спокойно.

— Тогава жертвата й не бива да отиде напразно. Ще дадеш ли обет да служиш на Богинята — на мястото на Ейлан — сега, когато нея вече я няма?

— Не мога, не мога — продължи да хлипа Сенара. — Това би било грях! Аз станах назарянка и сега, когато отец Петър отива в Дева, ще мога да се пренеса в неговата колиба. Там ще прекарам остатъка от дните си в пост и молитви!