Мэрион Брэдли - Горският храм

— Откъде накъде да ти вярвам, уличнице? — изрева баща й. — Целият ти живот е една голяма лъжа!

Бендейгид вдигна ръка, за да я удари. Тогава някаква огромна фигура разбута струпалите се наоколо друиди; беше Хю, издигнал високо сопата си, за да защити своята Повелителка за последен път. Но жреците бяха повече. Още преди Хю да успее да се добере до Бендейгид, бронзовите остриета на мечове блеснаха на огъня, появиха се отново, окъпани в кръв, и пак се забиха в плътта му. Огромният телохранител се свлече на земята, без да издаде звук.

„Би вдигнал ръка дори на Върховния друид заради мен…“ — мислеше отчаяно Ейлан — накрая точно това бе и сторил.

— Отнесете го оттук — нареди задъхано Бендейгид. — Той беше просто глупак.

После се обърна и сграбчи Ейлан за ръката.

— Ако беше достойна за жрица, сега би трябвало да призовеш Богинята, за да ни помага. Но вместо това ще те принесем в жертва, за да я умилостивим!

„Трябва ли да се боя? Целият ми живот беше жертва пред нейния олтар!“ — мислеше Ейлан, докато баща й я влачеше през кръга от хора, за да я остави до Гай. Хората отново замърмориха и завикаха. Някои, чули обвиненията, искаха смъртта на Ейлан, но други настояваха, че е светотатство да се посегне на заклета жрица, в каквото и престъпление да се е провинила.

— Можеш ли да ми простиш, Ейлан? — каза тихо Гай. — Никога не съм бил достоен за любовта ти. Ти виждаше в мен своя Свещен крал, а аз си останах обикновен човек…

Тя се обърна към него и срещна очите му — на израненото му лице бе изписано благородство, каквото досега не бе виждала у него. Искаше да го притисне в прегръдките си, но жреците държаха и нея — и тя разбра, че той няма нужда от това. В очите му вече не се четеше онзи поглед на изгубено дете, който тя познаваше добре. Гай беше срещнал погледа й без да трепне — най-сетне в душата му цареше мир.

— Виждам в теб бога — каза убедено Ейлан. — Виждам духа, който никога няма да загине. Ние двамата сторихме това, което трябваше да бъде сторено, и дори да не успяхме да направим всичко така, както ни се искаше, делото ни на тази земя е завършено. Аз знам, че ще се срещнем в страната на вечното лято — и ще бъдем заедно, преди да дойде време да се върнем отново тук.

— Ти го нарече Свещен крал — каза пресипнало Бендейгид — и той ще умре като Свещен крал.

Ейлан видя, че Гай е обзет от неземно спокойствие. Той не отклони нито за миг очи от лицето й — дори когато започнаха да затягат примката около шията му, но когато острието на меча прониза гърдите му, в последния миг на земния му живот очите му се озариха от безкрайно удивление и възторг, взрени някъде в отвъдното. От гърдите му продължаваше да тече кръв, когато го понесоха към кладата.

— Кажи, прорицателко, каква поличба носи това жертвоприношение?

Ейлан отвърна очи от пламъците и когато баща й се взря в лицето й, отстъпи неволно назад, макар тя да не бе помръднала.

— Виждам кралска кръв, която освещава земята — отвърна тя бавно. — В този мъж кръвта на Рим се сля с кръвта на Британия и ти завинаги обрече нему тази земя, след като го предаде на свещения огън.

Повелителката на Вернеметон си пое дълбоко дъх. Кръвта така силно пулсираше в слепоочията й, че тя едва виждаше, но това нямаше значение. Стигаше й последното, което видя в света на смъртните — блясъка на славата в очите на Гай. Ушите й шумяха. Чувстваше как я обзема транс, който нямаше нищо общо с опиянението от свещените треви, и чу глас, който вече не бе нейният, който прокънтя над смаяната тълпа.

— Чуйте ме, мъже на корновиите и ордовиците, и всички останали, които сте тук. Слушайте добре, защото това е последният път, когато пророчица говори с гласа на Великата майка от този свещен хълм! Скрийте мечовете си, воини, хвърлете копията — защото едва когато девето поколение се роди и нахрани земята, римските орли ще отлетят навеки от Британия! А когато те отлетят, тези, в чиито жили ще тече не само ваша, но и римска кръв, ще останат тук, за да защитават тази земя!

— Лъжеш! Лъжепророчица! — изкрещя Бендейгид. — Ти предаде обета си! Ейлан се върна за последен път в земното си тяло; страшна болка пронизваше слепоочията й, но тя поклати спокойно глава.

— Не съм изменила на обета си, защото Гай е Свещеният крал — и това е твое дело. Затова любовта ми към него не може да бъде грях!

Докато произнасяше последните думи, й се стори, че страхотна гръмотевица я разтърсва от глава до пети. Тя се свлече безсилно на колене. Баща й протегна ръце към нея, но Ейлан вече пропадаше дълбоко, дълбоко в мрака, далеч от Бендейгид, далеч от този свят. Последното нещо, което чу, бяха оглушителните удари на сърцето й. После всичко свърши — и тя бе свободна.