Мэрион Брэдли - Горският храм

Гай поклати безмълвно глава и изохка, когато острието на копието се притисна по-силно в разранения му гръб. Усети топлината на кръвта, която потече под дрехата му.

— Коя беше? Риан, Танаис, Беток? — продължаваше разпитът. След всяко име копието се забиваше отново в тялото му. Веднъж той се опита сам да се наниже на копието, но мъчителите му си знаеха работата и го спряха навреме. Загубата на кръв и болките го бяха замаяли. „Скоро, повтаряше си той, скоро ще изгубя съзнание и няма да чувствам нищо“.

— Сенара…

Като чу това име, Гай неволно трепна. Веднага се опита да прикрие реакцията си, но тъй или иначе никой не му обърна внимание. Защото в същия миг Ейлан пристъпи напред и отметна воала си.

— Спрете! — звънна гласът й така, че го чуха и в най-последните редове на тълпата. — Аз мога да ви кажа при кого дойде римлянинът. Той дойде при мен!

„Какво говори тя?!“ — Гай се бе вцепенил от ужас. После се досети, че Ейлан сигурно се опитва да защити Сенара, а може би и момчето. Той я гледаше унесен, зашеметен от неземната й хубост. Сега осъзнаваше, че неоформената моминска прелест на Сенара бледнее пред Ейлан като звезда пред сиянието на пълната луна. И както става понякога в мига пред битката, Гай разбра с ужасяваща яснота всичко, което се криеше в дълбините на сърцето му. Беше се почувствал привлечен от Сенара, но желанието, което го тласкаше към нея, нямаше нищо общо с любовта. Беше се опитвал с образа на младото момиче да си върне Ейлан — такава, каквато беше, когато я видя за първи път, да си върне невинното момиче, което времето и собствените му неблагоразумни постъпки му бяха отнели завинаги.

Наоколо цареше пълно мълчание. По лицата на хората бяха изписани ужас и удивление. Самият Върховен друид явно се бореше със себе си, но най-сетне се съвзе, откъсна поглед към Ейлан и се обърна към Гай:

— Заради нея и заради себе си, моля те да кажеш дали тази жена говори истината и да дадеш честната си дума на римлянин, че ти самият не ни заблуждаваш.

„Истината…“ За миг значението на тази дума му се стори непознато. Цял живот се бе разкъсвал между Рим и Британия, докато накрая и сам не знаеше кой е всъщност. Как би могъл да знае кого обича в действителност? Гай се изправи бавно и срещна ясния поглед на Ейлан. Стори му се, че прочете в очите й въпрос. Изведнъж тревогата и напрежението го напуснаха, той вдигна чело и въздъхна свободно.

— Истина е — каза той тихо. — Никога не съм обичал друга жена освен Ейлан.

За миг Ейлан притвори очи, зашеметена от бурния прилив на щастие. Гай я беше разбрал, но не бе казал последните думи само за да защити Сенара. Беше я гледал така само веднъж — когато я държеше в прегръдките си по Белтейн, когато беше заченат Гауен.

— Тогава ти си ни лъгала — изсъска Бендейгид в ухото й. — Лъгала си мен, когато се кълнеше, че този човек не те е докосвал! Или може би всичко е започнало по-късно, когато вече бе дала обет в храма? Може би по време на любовните ти срещи е успял да те научи да лъжеш, да заплащаш ласките му с предателство? Може би дори си се осмелила да прелюбодействаш с този враг на народа ни на тази свещена земя?

Ейлан съзнаваше яростта на баща си, но сякаш виждаше всичко около себе си през дебело стъкло. Накрая всичко се оказа толкова просто! Тя знаеше, че тъй или иначе дните й са преброени. Отдавна вече се бе научила да гледа смъртта в очите. Сега, когато настана часът, не изпитваше и помен от страх.

— Само веднъж се отдадох на Свещения крал — каза тя спокойно — така, както имам право съгласно повелята на древния закон. Само веднъж споделих постелята му — край огньовете срещу Белтейн…

— Какво говориш? — възкликна Миелин, която стоеше зад нея. — Нали тогава отпратиха Диеда — нали Диеда роди?!

— Нищо подобно! — шепотът на удивление отново секна, когато Диеда се изправи до Върховния друид. — Накараха ме да участвам в тази измама! Аз заех мястото й, докато дойде време тя да роди, а когато се върна във Вернеметон, аз заминах в изгнание! Тя се прави на Повелителка и властва в Горския храм — непорочна като новата луна, а всичко почива на лъжа и измама!

— Винаги съм служила на Богинята, никога не съм помагала на римляните! — спокойствието на Ейлан рухна при мисълта, че синът й може да бъде застрашен. Когато се обърна към Бендейгид, тя видя, че изненадата му отстъпва място на дива ярост. Хората се притискаха все по-близо в желанието си да не изпуснат нито дума; надигнаха се гласове от тълпата — питащи и гневни. Отдавна се носеха слухове, че в Рим може да избухне гражданска война, и настроението на хората бе такова, че стигаше само една искра, за да разгори огъня на бунта. Ейлан разбра, че ако моли и се извинява, ще предизвика тъкмо тази катастрофа, която се бе стремила да предотврати през целия си живот.