Мэрион Брэдли - Повелителката на Авалон

— Нали ти си Повелителката — откъде да знам какви тайни магии познаваш? От мига, когато ти зачена, аз залинях. Ти се отдаде на Рогатия бог. Каква власт дарява той на тази, която носи семето му в утробата си?

— Обвиняваш ме, че съм погазила обета си? — лицето на Ана бе бяло като платно.

— О, не се и съмнявам, че подбудите ти са били благородни! Готова си да пожертваш всичко и всекиго за това, което съгласно твоята представа е волята на боговете! Но имай предвид, че аз няма да допусна да навредиш на мен — или на детето ми!

Яростта бе прогонила болките и неразположението й. Ана говореше нещо, но Вивиан не я чуваше. Трепереща от гняв, тя грабна наметалото си и захлопна вратата зад себе си.

Веднъж вече беше бягала от Авалон, но сега той действително се бе превърнал в остров. Вивиан се качи в първата лодка, която намери, и с помощта на дългия прът, оставен в нея, се оттласна от брега. Бременността я правеше несръчна и тя с удивление установи колко й е трудно да пази равновесие в лодката. Трудно й бе да забива и пръта в тинята, но тя упорстваше. Често се бе грижила за хората от селото на Херон — сигурно нямаше да й откажат подслон.

Точно сега не валеше, но над тресавищата тежеше влажна мъгла. Вятърът също бе влажен и студен. Потта изстиваше по челото й и скоро болката в гърба стана непоносима. Постепенно яростта й утихна и бе заместена първо от нетърпение да стигне по-скоро другия бряг, а после — от страх. Щяха ли мъглите да се подчинят на зова й?

Тя се изправи бавно и много внимателно — тук водата бе много дълбока, затова бе почнала да гребе. Трудно бе да се освободи от мисълта за детето, което носеше, и от гнева към майка си, но все пак Вивиан успя. Отпусна ръце надолу и от устните й излетя Словото на Силата.

Светът около нея се завъртя и тя падна. Лодката се залюля отчаяно и загреба вода, но не се преобърна. Вивиан веднага долови разликата — въздухът бе станал по-тежък и вятърът носеше тежкия мирис на тиня. Още преди да успее да се изправи, болка преряза корема й — кратка, но силна. Тя се вкопчи в борда на лодката и се преви одве, докато болката премина. Но щом се изправи, болката се повтори. След малко коремът я сви за трети път и тя изтръпна от страх. Не беше възможно да ражда, очакваше бебето чак след месец!

Бебетата не се раждаха току-така. Чувала беше, че първото раждане обикновено е и по-продължително. В далечината се виждаха няколко дървета, скупчени едно до друго. Вивиан загреба към тях, като постоянно спираше, за да изчака преминаването на болките. Най-сетне се добра до брега и си каза, че поне няма да роди насред езерото. Присвиваше я все по-начесто и тя едва сега предположи, че болката в гърба, която бе отдала на болестта, е била признак, че раждането започва.

Припомни си колко бързо раждаха жените от селата сред тресавищата и колко много приличаше на тях тя самата. Колко й се искаше да бе стигнала до някоя от техните колиби! Бе успяла да си навреди много повече, отколкото би могла да й навреди майка й, и собствената й глупава припряност можеше да й струва живота — или живота на детето й!

„Никога — мислеше тя, докато се превиваше от болки — никога вече няма да допусна гневът да влияе на постъпките ми.“ По краката й се стичаше нещо топло.

Вивиан успя да слезе на разкаляния бряг. Наоколо нямаше сухо място. Стигна до дърветата, но й беше ясно, че няма да може да върви по-нататък. Прислони се до един голям бъзов храст, разстла наметалото си и се сви под надвисналите клони.

И там, в часовете между пладне и залез слънце, се роди детето на Вортимер. Беше момиченце — толкова мъничко и крехко, че изглеждаше невероятно, че ще оживее, но бе съвършено оформено, с коса, тъмна като нейната. Когато усети хладния полъх на вятъра, бебето изплака тъничко като новородено котенце. Вивиан превърза пъпната връв с конец, който измъкна от роклята си, и го преряза с малкия си сърповиден нож. Намери сили да постави бебето на гърдите си и да го увие с роклята си. После придърпа наметалото върху себе си и новородената си дъщеря. За повече не й стигнаха силите.

Тя потъна в съня на изтощението и спа дълбоко под закрилата на бъзовия храст, докато на зазоряване един ловец от наколното селище я откри и отведе заедно с малката в своята колиба.

Вивиан седеше на острова, посветен от християните на Свети Андрей, пред пресния гроб под един лешников храст. Почвата вече не бе подгизнала от влага, но не бе и съвсем суха. Когато превали средата на лятото, бурите връхлитаха по-рядко и не бяха толкова ожесточени. Това й даваше странна утеха. Не искаше да мисли, че малката Ейланта лежи в земята под студения дъжд.