Мэрион Брэдли - Повелителката на Авалон

Ана сви рамене.

— Казват, че някога Великите жрици можели да разберат кога им е дошло времето да напуснат този свят. Сигурно тази дарба е избледняла с вековете. Обикновеният човешки разум ми казва, че ако бебето не се роди, ще загине и то заедно с мен. А то е още живо — чувствам движенията му — но ако раждането се проточи, няма да издържи дълго.

Вивиан безпомощно поклати глава.

— Тъкмо от това се боях, когато те молех да го махнеш…

— Все още ли не разбираш, дъще? Знаех какъв риск поемам, също като теб онази нощ, когато сама легна на жертвения олтар. Ако не съзнавах опасността, на която се излагам, жертвата нямаше да е истинска.

Вивиан сведе глава. Припомни си какво й бе казал Вортимер, преди да тръгне на бой. За миг й се стори, че някъде зад цялото това страдание проблясва като искрица същинският му смисъл. Видът на жената пред нея върна мислите й към настоящето. Когато си спомни за Вортимер, й бе хрумнало нещо. Взе лицето на майка си в двете си ръце и се взря внимателно в очите й.

— Така да е. Но щом ще умираш, не умирай без борба, разбра ли ме?

— Да… Повелителко — лицето на Ана се изкриви в гримаса и тя отново се преви одве.

Вивиан скочи на крака и тръгна към вратата.

— Искам вратата и позорните да се отворят широко, за да влезе чист въздух. Ти — тя се обърна към Талиезин — донеси арфата си, а на другите кажи да донесат барабаните. Знам как музиката дава сили на хората в сражение. Ще видим може ли да помогне и сега.

През целия дълъг следобед те се бориха за живота на Ана и на бебето, следвайки равномерния ритъм на барабаните. Малко преди залез слънце гърбът на раждащата се изви като лък и напъните започнаха. Вивиан видя главичката на бебето. Клаудия крепеше Ана, докато тя се напъваше с последни усилия на волята.

— Главата е много голяма! — изохка уплашено Роуан.

— Не мога повече — Ана се отпусна след последното усилие с безпомощна въздишка.

— Можеш! — сопна се яростно Вивиан. — Кълна се в Брига, това дете ще се роди! — Тя постави ръка върху втвърдения като камък корем и долови движението на мускулите. — Сега!

Ана си пое дъх и докато се напъваше, Вивиан очерта с ръка върху корема й древния знак на силата, сетне натисна с все сила. През ръцете й заструи енергия. Задъханата жена събра сетни сили. Изведнъж нещо поддаде и Ана изкрещя.

— Главата излезе! — извика Роуан.

— Дръж я! — коремът на Ана отново се сгърчи, макар и не толкова силно. Вивиан натисна отново. С ъгъла на окото си видя как излиза детето, но вниманието й бе съсредоточено върху Ана, която бе паднала обратно на постелята.

— Всичко свърши! Ти се справи и този път! — Вивиан хвърли поглед през рамо. — Момиче е!

Бебето ревеше възмутено.

— Не е… Защитникът — гласът на Ана звучеше като гарванов грак. — Но и тя… ще има своята роля… — пое си отново дъх и внезапно на лицето й се изписа учудване. Роуан издаде някакъв нечленоразделен звук и Вивиан се обърна. Все още с бебето на ръце, другото момиче се бе вторачило в яркия поток от кръв, който течеше от утробата на Ана.

Вивиан изруга, сграбчи парче платно и го натъпка между бедрата на Ана. То подгизна за миг. Бебето се късаше от плач, докато те се опитваха да спрат кървавия поток, но жената, просната на одъра, не издаваше и звук.

След време потокът се превърна в тънка струйка. Вивиан се изправи и се взря в бледото лице на майка си. Очите на Ана бяха отворени, но не виждаха вече нищо. Вивиан изхлипа.

— Майко… — прошепна тя, без да знае към Богинята ли се обръща, или към неподвижната фигура пред себе си. — Защо? Бяхме победили!

Ана не отговори. След малко Вивиан се наведе и склопи невиждащите й очи.

Бебето не спираше да плаче. Вивиан бързо преряза пъпната връв.

— Измий малката и я повий — нареди тя на Роуан. — Покрийте я — и тя посочи тялото, а после седна внезапно, сякаш силите изведнъж я напуснаха.

— Богиньо! — възкликна след малко Роуан. — Ами как ще я храним?

Едва сега Вивиан забеляза, че роклята й е мокра отпред. Гърдите й пулсираха болезнено в отговор на бебешкия плач. Тя въздъхна, развърза връзките на роклята и протегна ръце към малката.

Бебето се забута отчаяно в гърдата й. Вивиан изохка от болка, когато малката устица лапна лакомо зърното. Собствената й дъщеря никога не бе сукала така лакомо. Бебето се закашля, изпусна гърдата и се накани да ревне отново, но Вивиан бързо я напъха обратно в устата му.

— Шшт! Ти не си виновно, малкото ми — шепнеше тя, но не можеше да спре да се чуди каква ли е душата, избрала да се въплъти в човек точно срещу Самхаин. Новороденото бе светлокосо като Игрейн, но много по-едро — прекалено едро, за да бъде износено и родено от жена като Ана, дори тя да бе много по-млада.