Мэрион Брэдли - Повелителката на Авалон

Оттук се виждаше цялата Долина, чак до Инис Уитрин. Надяваше се, че е открила точно същото място — мястото на Стражевия хълм, където в другия свят бяха положили Вортимер. Богинята бе казала, че тя ще му даде короната, но тя бе съумяла да го направи крал едва в отвъдното. Може би Ейланта щеше да бъде на по-сигурно място тук, под закрилата на баща си — защото майка й не бе съумяла да я опази. Дъщеричката на Вивиан живя само няколко месеца — и преди да умре бе толкова голяма, колкото Игрейн при раждането си.

Напращелите й гърди я боляха — млякото течеше от тях, както сълзите от очите й. Тя кръстоса ръце в безплоден опит да притъпи болката. Не бе се погрижила да търси билките, които щяха да спрат млякото. С времето то щеше да спре — а дотогава тя приветстваше болката, стига да можеше поне малко да я отклони от душевното страдание. Дали някога щяха да пресъхнат и сълзите й?

Зад нея се чуха стъпки и тя вдигна очи. Очакваше да види монаха-отшелник, който се грижеше за малкия параклис на хълма. Той не беше втори отец Фортунатус, но не бе и от тези, които считаха жените за сатанинско изкушение, и се бе държал добре с нея. Слънцето грееше зад него и Вивиан виждаше само тъмен, висок силует. Нещо в него й напомни за Рогатия Бог и тя изтръпна. После човекът се раздвижи и тя позна Талиезин.

— Мъчно ми е, че така и не я видях — проговори той с тих глас и като видя изпитото му лице, Вивиан му повярва и подтисна напиращия на устните й заядлив отговор.

— Казаха, че била подменена — отвърна тя. — Когато Ейланта се разболя, жените от селото на Херон казаха, че някоя фея е подменила бебето ми с нейното болнаво дете, докато съм спяла.

— Вярваш ли, че е така? — попита той меко.

— Феите много рядко имат деца. Не биха могли да имат достатъчно бебета — болни или здрави, за да се обясни болестта и смъртта на тези, които умират в света на човеците. Но не е изключено. Кралицата на феите е знаела за раждането на детето ми — тя посочила пътя на онзи ловец, който ме спаси. Бях толкова изтощена, че нямах сили и за най-незначителното заклинание, с което да защитя себе си или бебето, и бяхме съвсем сами.

Гласът й звучеше равно и безразлично и той я загледа озадачен. Хората от наколното селище бяха внимателни и избягваха да говорят с нея за бебето, но какво значение имаше това? Всъщност сега, когато Ейланта вече я нямаше, тя почти не можеше да си представи нещо, което би могло да има значение за нея.

— Не се измъчвай с такива мисли, Вивиан. В година като тази са умрели много бебета, включително и такива, които са били на топло и сигурно място.

— А какво става с новия ми брат, защитника на Британия? — попита тя с горчивина. — Сигурно на Авалон вече пият за негово здраве? Или може би е още една дъщеря, която ще измести Игрейн в сърцето на майка ми?

Талиезин трепна, но лицето му не промени изражението си.

— Бебето още не е родено.

Вивиан се смръщи и започна да брои месеците от Самхаин досега. Нейното бебе се бе родило преждевременно, но бебето на майка й определено закъсняваше.

— Не трябва ли да си до нея, за да й държиш ръката? На мен вече не можеш да помогнеш…

Той сведе поглед към нея.

— Бих дошъл веднага при теб, дъще, но Херон каза, че не искаш да виждаш никого.

Тя сви рамене. Наистина бе казала така, но понякога копнееше за Талиезин, и си каза, че ако наистина бе толкова мъдър друид, бе трябвало да знае това.

— Майка ти ме прати при теб, Вивиан…

— Какво, пак ли? — тя се разсмя. — Вече съм голяма жена. Можеш да й кажеш, че никога повече няма да играя по свирката й.

Той поклати глава.

— Не се изразих правилно. Идвам при теб не със заповед, а с молба. Вивиан… — привидното му спокойствие изведнъж рухна, — раждането… Тя се мъчи вече две денонощия!

„Така й се пада!“ беше първата й мисъл, но веднага след това я заля страхът. Не бе възможно майка й да умре! Ана беше Повелителка на Авалон, най-властната жена в Британия! Обичана и мразена, за Вивиан тя бе непоклатима като Тор — бореше се срещу нея в търсене на собствената си личност, но и се облягаше на силата й.

Така говореше тази част от нея, която Вивиан мислеше, че е погребала навеки в малкия гроб на Ейланта. Но другата част — която с мъка се бе научила да мисли като жрица, й казваше, че това е напълно възможно. Повече от ясно беше, че Талиезин се бои от същото.

— Аз не можах да помогна на собственото си дете — каза тя със свито гърло. — Какво очакваш да сторя?

— Само да бъдеш до нея. Тя има нужда от теб. Аз също имам нужда от теб, Вивиан — някаква голяма мъка тежеше в гласа му и я накара да вдигне очи към него.