Мэрион Брэдли - Повелителката на Авалон

Вивиан простена от ужас. Фигурата се раздвижи. Под клоните на дърветата се видяха разклонени рога, украсени с гирлянди от есенни листа. Огънят проблясваше по животински кожи, окичени с украшения от мед и кост, и по мускулестите му крака, когато Той пристъпи напред между потъналите в сенки дървета. Главата, увенчана с корона от рога, се извърна към нея — очите му бяха дълбоко хлътнали и потънали в сянка, но излъчваха червеникава светлина. Вивиан застина с широко отворени очи. Нещо дълбоко в нея й подсказваше, че не бива да се опитва да избяга.

Някой бе забелязал уплахата й и посочи към нея. Шумната тълпа от хора занемя. Със смъртоносна грация Рогатият бог пристъпи напред. В ръцете си носеше копието, което тя бе видяла за последен път подпряно на стената до Граала. Той спря пред Вивиан. Накитите, които звънтяха докато пристъпваше, замлъкнаха.

— Страхуваш ли се от мен? — гласът му бе студен и жесток. Беше й напълно непознат.

— Да… — отвърна тя шепнешком. Острието на копието, което сочеше шията й, бавно се отпусна и се насочи към утробата й.

— Няма защо да се боиш… Засега. — Той отклони копието и, сякаш загубил внезапно интерес към нея, продължи нататък.

Последните остатъци от сила напуснаха Вивиан и тя се свлече трепереща на земята. Рогатият Бог минаваше покрай хората. Някои подминаваше; други докосваше с копието си. Вивиан видя как треперят силни мъже; една жена припадна. Но имаше и други — след като Рогатият Бог бе говорил с тях, те заставаха още по-здраво на краката си, а в очите им светеше предизвикателство. Най-сетне той се изправи пред трона на Повелителката:

— Господарке на лятото — продължи Богът, — отива си сезонът на Светлината. Предай ми властта над земята.

Огънят догаряше; сянката на Рогатия бог, увеличена до чудовищни размери, падаше върху трона й.

Жрицата го гледаше, без да трепне — бледа, но горда.

— В продължение на шест луни всичко живо ликуваше във властта на Моята светлина — благодарение на Моята власт земята даде плод.

Тя също изричаше стародавните ритуални слова, но говореше просто като жрица — докато маската на Рогатия Бог криеше много повече. Когато проговори, гласът му не звучеше жестоко, но бе неумолим:

— Житото е ожънато и децата — пораснали. Иде властта на мрака. Зимата идва, за да завладее света…

— Няма да ти отстъпя трона си…

— Аз сам ще го взема…

Ана се изправи. Не беше вече Богинята, но все още бе Велика жрица. Все още я обгръщаше вълшебството на Авалон и тя изгледаше висока колкото загадъчното създание, застанало пред нея.

— Ловецо, повелителю на мрака, нека сключим една сделка — ти и аз…

Наоколо се разнесе изненадан шепот.

— Сега в земята ми цари мир, но аз знам, че враговете й отново ще я нападнат. Предлагам ти себе си — сега, в този свещен час, когато силите ни са равни, за да бъде заченато дете, което ще я спаси от вълците, заръфали тялото й…

За миг той се взря безмълвно в нея. Сетне отметна глава и се засмя, а смехът му закънтя като гръмотевица.

— Жено, моето идване е неминуемо — като падането на листата и последния дъх на умиращия. Ти не можеш да се пазариш с мен. Вземам това, което ми даваш, но започнатото тази нощ е дописано от звездите и никой няма да го промени.

Копието му леко докосна гърдите й.

Когато огромната сянка на Ловеца се отмести, светлината на огъня освети тялото на Ана и Вивиан изпита внезапна жалост — сега виждаше колко отпуснати са пълните й някога гърди, нагърчената от ражданията кожа на корема й.

— Майко — думите излизаха с мъка от устните й, — защо правиш това? То не е част от ритуала…

Ана я погледна за миг и Вивиан си спомни отдавна произнесени думи: „Никога не давам обяснения на постъпките си…“ Сетне устните й извиха в усмивка — сякаш се присмиваше на себе си, и тя отново се обърна с лице към Рогатия бог.

— Пролет и Лято — поде тя и направи крачка към него, — Лято и Есен — живот и слънце дарявам на всеки…