Патрик Ротфус - Страхът на мъдреца

— Много добре — рекох аз. — Какво друго казват?

— Нищо, което да е особено изненадващо — отвърна тя. — Макар да не си нахален, определено не е трудно да бъдеш разпален. Казват, че си щедър, остроумен и… — Тя не довърши, изглеждаше смутена.

— Продължавай — подканих я аз.

— Сдържан — добави Фела и въздъхна.

— Сдържан?

Не беше съкрушителният удар, който очаквах.

— Понякога всичко, което търсиш, е просто вечеря — обясни Фела — или компания, или разговор, или просто някой, с когото приятелски да се понатискаш. Но най-вече един мъж ти е нужен, за да… — Тя се намръщи и започна отначало. — Когато си с някой мъж… — Отново не довърши.

— Кажи каквото имаш да казваш — наведох се напред аз.

Тя сви рамене и извърна поглед.

— Ако бяхме заедно, щях да очаквам, че ще ме напуснеш. Не веднага. Не злобно и подло. Но знам, че щеше да го направиш. Не приличаш на онези мъже, които биха останали с едно момиче завинаги. Накрая щеше да намериш нещо, което е по-важно от мен.

Побутвах разсеяно един картоф в купата, без да знам какво да мисля.

— Тук има нещо повече от преданост — намеси се Сим. — Квоте би преобърнал света за това момиче. Нима не го виждаш?

Фела ме изгледа продължително.

— Мисля, че го виждам — рече тя.

— Ако ти можеш да го видиш, тогава и Дена би трябвало да може — разумно отбеляза Симон.

— Забелязвам го само защото гледам отстрани — поклати глава Фела.

— Любовта е сляпа? — засмя се Сим. — Това ли е съветът, който можеш да предложиш? — Той вдигна очи към тавана. — Стига, моля те.

— Никога не съм казвал, че съм влюбен — уточних аз. — Никога не съм казвал това. Тя ме обърква и аз съм привързан към нея. Но нещата не отиват по-далеч. И как биха могли? Не я познавам достатъчно добре, за да мога сериозно да твърдя, че я обичам. Как може да обичам нещо, което не разбирам?

Те ме гледаха мълчаливо известно време. След това Сим избухна в момчешкия си смях, все едно току-що бях казал най-забавното нещо, което някога е чувал. Той хвана ръката на Фела и целуна пръстена й от камък.

— Печелиш — каза й той. — Любовта е сляпа и глухоняма. Никога повече няма да се съмнявам в мъдростта ти.

Реших да продължа да проучвам мненията на други хора и отидох да потърся магистър Елодин. Накрая го намерих седнал под едно дърво в малка градинка близо до Мюз.

— Квоте! — Той ми махна лениво. — Ела, седни — покани ме той и побутна с крак към мен една купичка. — Хапни си малко грозде.

Взех си няколко зърна. В онези дни пресните плодове не бяха рядкост за мен, но въпреки това гроздето беше чудесно, откъснато точно преди да презрее. Дъвчех замислено. Съзнанието ми все още беше оплетено в мисли за Дена.

— Магистър Елодин — бавно започнах аз, — какво бихте помислили за човек, който непрекъснато променя собственото си име?

— Какво? — Той внезапно се изпъна, а в очите му се появи безпокойство и паника. — Какво си направил?

Реакцията му ме стресна и отбранително вдигнах ръце.

— Нищо! — твърдо заявих аз. — Не става въпрос за мен, а за едно момиче, което познавам.

Лицето на Елодин стана пепеляво.

— Фела? — попита той. — О, не. Не. Тя не би направила нещо такова. Твърде умна е за това.

Звучеше така, сякаш отчаяно се опитва да убеди самия себе си.

— Нямам предвид Фела — уверих го аз. — Става дума за едно момиче, което познавам. Всеки път, когато я срещна, тя е избрала да се нарича с ново име.

— О — каза Елодин и се отпусна.

Той отново се облегна на дървото и тихо се разсмя.

— Става дума за рождените имена — рече той с осезаемо облекчение. — В името на божиите кости, момче! Аз си помислих… — Той не довърши и поклати глава.

— Какво сте си помислили? — попитах аз.

— Нищо — небрежно отвърна той. — Сега ми обясни за това момиче.

Свих рамене и започнах да съжалявам, че изобщо повдигнах въпроса.

— Просто се чудех какво бихте казали за момиче, което постоянно сменя името си. Всеки път, когато я срещна, тя е с различно име — Дианах, Дона, Диане.

— Предполагам, че не е някакъв беглец? — попита Елодин и се усмихна. — Не е преследвана и не се опитва да се измъкне от закона на желязото на Атур? Не става дума за нещо такова?

— Доколкото знам, не — отговорих аз и също леко се усмихнах.

— Може би това означава, че не знае коя е — предположи той. — Или че знае, но не й харесва. — Той вдигна поглед и замислено потърка носа си. — Може би е знак за нейното неспокойство и неудовлетворение. Може да означава, че характерът й е непостоянен и тя променя името си, за да му пасва. Или пък може да означава, че променя името си с надеждата, че това ще й помогне да бъде различен човек.