Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

Не намерих отдих, защото Сенч отново бе влязъл в ролята на досадна и капризна старица, а от мен се очакваше да играя своята роля. Трябваше да се грижа за него, да търпя забележките му и тъй чак до Бъкип, където няколко девойки поеха грижата за него и аз въздъхнах облекчено. Така и не узнах откъде му бе хрумнала идеята да създаде този образ и да го поддържа жив успешно години наред.

Бях завладян от странното усещане, че съм отсъствал не дни, а десетки години. Тук вестите се възприемаха по друг начин и получаваха различна оценка. Дори нещастието във Фордж не беше в състояние да засенчи блестящото изпълнение на лейди Грация. Историята се предаваше от уста на уста, а менестрелите я възпяваха в репертоара си. Научих, че лорд Келвар застанал на коляно и целунал с обожание върховете на пръстите й, след като изслушал желанието й да предостави всичките си бижута за поддръжката на кулата, крепостната стена и пътищата. Според друг източник лорд Шемшай изказал лична благодарност на тази изтъкната дама и помолил за честта да танцува с нея на бала същата вечер, с което едва не предизвикал нови разногласия между двамата херцози.

Радвах се на успеха й. Дори чух да шепнат, че било крайно време принц Искрен да си намери също толкова достойна съпруга. Както обикновено, той пътуваше из страната да урежда разногласия между управниците или да преследва пиратите, ала хората, изглежда, се нуждаеха от силен управник, който да си стои у дома. Вярно, че старият крал Умен все още бе наш законен суверен. Но както бе отбелязал Бърич, хората обичаха да гледат напред.

Искрен, такъв, какъвто го познавах, нямаше време да мисли за бъдещето и за престола, който някой ден щеше да наследи. Фордж бе колкото пример, толкова и заплаха. Скоро долетяха слухове за други обезлюдени селища — общо три на брой. Първо бе „претопено“ селцето Крофт на Вътрешните острови, ала вестта се забави с няколко седмици, заради отдалеченото му разположение. Пиратите бяха действали по познатия начин. В началото бяха взели заложници и бяха поискали откуп, за да ги убият. След поредния отказ пиратите бяха освободили заложниците — всичките здрави телом и напълно лишени от човешки чувства. Хората разправяха, че тамошните жители се справили с проблема много по-безкомпромисно. Вътрешните острови са сурово място, което ражда сурови хора. Но едва ли им е било лесно, когато е трябвало да избият собствените си роднини.

В Рокгейт жителите склонили да платят откупа. На следващия ден вълните изхвърлили на брега труповете на техните близки и селото се събрало да ги погребе. Шипмайър посрещнал предизвикателството с упорство. Хората отказали да платят искания откуп, но след като вече знаели за съдбата на Фордж, се приготвили за последствията. Те посрещнали завръщащите се пленници с оглавници и окови, нахвърлили се отгоре им с тояги, сложили им оковите и ги върнали по домовете. Жителите на селцето били твърдо решени да се грижат за тях, докато пробудят изгубената им човещина. Сърцераздирателни са разказите за онова, което се случило през следващите няколко седмици — за майка, която се опитвала да захапе ръката на сина си, като я хранел, за детето, което плачело и се дърпало в оковите, но се хвърлило с нож срещу смилилия се да го освободи баща. Някои от заложниците не преставали да проклинат и оскърбяват роднините си. Други се примирили с живота на пленници, започнали да се хранят и да пият, но не отвръщали с доброта на добротата. Освободени от оковите, последните не нападали роднините си, но и не се захващали за работа, нито участвали във вечерните седенки. Те крадели без угризение, дори от собствените си деца, и с еднаква охота поглъщали храна и дребни монети. Нищо не ги радвало, дори благата дума. Хората в Шипмайър обаче били твърдо решени да упорстват, докато „болестта от алените кораби“ не премине. Другите говореха за тях с уважение и възхищение, сякаш тяхното решение било едничката надежда в този труден момент.

Дори кралят се трогна от упорството им и разпореди да им пратят помощ и да разтръбят навсякъде за техния всеотдаен пример. Други средства бяха заделени за строежа на нови патрулни кораби и стражеви кули по крайбрежието.

В началото хората посрещнаха ентусиазирано своите задължения. Тези, които живееха по хълмовете край морето, започнаха да дават доброволни дежурства. В селата бяха избрани вестоносци, кралската служба раздаде пощенски гълъби. Някои селяни откараха добитък и зърнени храни в Шипмайър, за да помогнат на тамошните жители. Но минаваха седмици и месеци, а не се виждаше никаква надежда за възстановяване на върнатите заложници. Отчаяние и песимизъм взеха да изместват ентусиазма, напразни изглеждаха положените усилия, а поддръжниците им сами взеха да признават, че е щяло да бъде по-добре, ако още от самото начало всички заложници са били избити и труповете им — хвърлени в морето.