Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

„Горе“ беше една площадка на скалите край вълнолома. Кимнах и протегнах ръка да взема от нея кошницата с продуктите. Пътят до площадката бе доста по-стръмен, отколкото за вълнолома. Това ми даде възможност да подам сякаш небрежно ръка на Моли, за да й помагам нагоре. Изведнъж ми хрумна, че може би с предложението си тя е целяла точно това. Най-сетне се изкатерихме на площадката, седнахме задъхани и се загледахме към морето. Кошницата беше помежду ни и докато я намествах, разглеждах скришом Моли, само за да открия, че тя също ме поглежда косо. Настъпи мълчание, което нарастваше като спускаща се по склона снежна топка. Отново я погледнах, но този път тя гледаше встрани. Извърна се, но забоде поглед в кошницата и после възкликна:

— О, вино от глухарчета! Не знаех, че го бива преди средата на зимата.

— Ами… то е миналогодишно. От предишната реколта — отвърнах и го взех от ръцете й, за да измъкна тапата. Загубих известно време, без да се справя, после тя ми взе бутилката, извади джобното си ножче и с ловки движения изтегли тапата.

— Не се чуди — рече ми, докато го правеше. — Да знаеш само колко бутилки съм отваряла на баща ми. Сега вече няма сила да го прави. — В гласа й се долови горчивина.

— Ей, я гледай там — казах, зарадван от възможността да сменим темата. — Това е „Дъждовната девица“. — Една стройна галера пореше вълните под мощта на многобройни весла и навлизаше в залива с пълна скорост. — За мен това е най-хубавият кораб в пристанището.

— Да, връща се от патрулна обиколка. Търговците на платове са събрали доброволни дарения за него. Аз също пратих няколко вързопа свещи за палубното осветление. Разправят, че е оборудвана за бой и придружава корабите оттук чак до Хайдоунс. Там ги пресреща „Зеленият призрак“ и ги поема по-нататък край брега.

— Виж, това не знаех. — Наистина бях изненадан, че в крепостта не се говореше за това. Ала Моли продължи още по-смело:

— Ами, хората трябва да предприемат нещо за защитата си, след като кралят само си чеше езика и се мръщи на всяко предложение. Лесно му е на него да ни призовава да бъдем храбри, когато си седи зад дебелите стени на крепостта. Нали неговите деца не са попадали в лапите на онези пирати.

Почувствах се засрамен, задето нямаше какво да кажа в защита на своя крал.

— Но ти също си защитена, макар и извън стените на Бъкипската крепост — подметнах неуверено.

Моли ме изгледа и каза:

— Имах братовчед, бяха го пратили да чиракува във Фордж. Какво според теб изпитах, когато до нас достигна вестта за случилото се там? Колкото и страшно да ти прозвучи, радвам се, че е бил сред загиналите, защото инак го очакваше още по-страшна съдба. Щеше да е като звяр — да причинява болка и мъка на другите, без дори да знае защо.

— Съжалявам — произнесох след кратко мълчание. Стори ми се недостатъчно и я потупах по ръката. Тя въздъхна и бавно поклати глава. — Знаеш ли — продължих, — може би кралят също не знае какво да предприеме. Представи си, че подобно на нас търси правилното решение и не го намира.

— Но той е крал! — възрази тя. — При това са го нарекли Умен, за да бъде такъв! А какво прави сега — стиска кесията си да не изпадне нещо от нея. Защо да плаща на моряците, когато и без това отчаяните търговци от града ще им осигуряват издръжката? Но стига за това… — Тя вдигна ръка, за да спре думите ми. — Не дойдохме тук, за да си говорим за политика и страхове. Това място таи в себе си някакво особено спокойствие. Кажи ми по-добре как върви животът в крепостта? Твоята кучка роди ли най-сетне?

И така заговорихме за кучката и малките й, за черния жребец с особения нрав, след това тя ми разказа как набрала глогинки, за да подсили с аромата им свещите си, и изсушила билки за зимната продукция.

Докато разговаряхме, хранехме се и отпивахме от виното, слънцето бавно се спускаше към хоризонта. Напрежението между нас оставаше, но присъствието му ми беше приятно, като нещо, на което да се уповавам. Питах се дали Моли също го долавя. Искаше ми се да я попитам, но не знаех как ще реагира. Ами ако погледнеше на моите способности като Бърич и в нея се пробудеше някакво отвращение? Ето защо се усмихвах, говорех за други неща и пазех мислите си за себе си.

На раздяла я изпратих до нейния дом по опустелите улици. Както винаги тя спря на вратата, погледна ме, сякаш търсеше някакъв повод да ме задържи още малко, но след това се усмихна малко тъжно и каза:

— Лека нощ, Новия.

Когато се прибрах, небето вече беше изпъстрено със звезди, а часовоите бяха погълнати от играта на зарове. Направих кратка обиколка из конюшните, но там всичко беше спокойно, включително и новородените кученца. Забелязах два непознати коня и още един — с дамско седло, и реших, че са на някой гостуващ в крепостта благородник. Докато се любувах на породистите коне, се зачудих какво е довело притежателите им тук в края на лятото. Накрая излязох и се запътих към крепостта.