Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

Говори се, че корените на тази легенда се простират далеч назад в миналото, до онези първи заселници на Херцогствата, които дошли тук още преди да се появят Пророците от Външните острови. Защото дори островитяните имат своя версия на тази зловеща фигура. В тяхната легенда това е Ел, разгневеният морски, бог, който излязъл да накаже неверниците, задето бил пренебрегнат. Когато морето било още младо, Ел, първият Праотец, се доверил на обитателите на островите, отстъпил им морските богатства и всички земи, които вълните докосвали, станали техни. Години наред островитяните били благодарни на своето божество. Те ловели риба, заселвали се по бреговете, строели селища по крайбрежието и нападали само онези, които дръзвали да навлизат в царството на Ел без разрешение. Корабите, които кръстосвали техните води, се смятали за законна плячка. Тъй островитяните живеели охолно и щастливо, а силите и уменията им нараствали. Вярно, животът им бил суров и опасен, но момчетата им бързо се превръщали в мъже, а девиците им били работни край огнището и безстрашни на палубата. Народът почитал Ел, поднасял му дарове и проклинал с името му враговете. И Ел се гордеел със своя народ.

Но изглежда, божеството отишло твърде далеч в своето великодушие. Защото недостатъчно островитяни взели да измират през суровата зима, а бурите, които пращал, били прекалено слаби, за да надвиват корабите им. И тъй народът от островите се множал, децата престанали да гладуват, а растели, захващали се със земеделие и скотовъдство и обръщали гръб на морето. А селяните, в които се превърнали, не почитали Ел, защото ветровете и бурите унищожавали тяхната реколта. Вместо него избрали за свое божество Еда, покровителката на орачите и пастирите. На свой ред Еда ги дарила с плодородие за земите и животните им. Макар това да не се поправило на Ел, той не им обърнал внимание, защото все още си имал моряците и рибарите, с които да се забавлява.

Но с течение на времето почитателите му намалявали. Лесният живот на брега привличал моряците и рибарите и децата им вече не поглеждали с интерес към морето. На всичко отгоре все повече островитяни изоставяли студените крайбрежия и се премествали навътре, където времето било меко, а земята — плодородна. Все по-рядко излизали кораби, за да се борят с вълните, които вдигал разгневеният Ел. Все по-рядко чувал той името си — било за благословия, или за проклятие. Докато не настъпил денят, когато само един островитянин помнел и почитал това име. Той бил мършав старец, твърде слаб, за да изпитва силите си в морето, с подути от възрастта стави и редки изгнили зъби. Благословиите и проклятията му по-скоро ядосвали, отколкото да радват Ел, който не намирал утеха в своя последен почитател.

И ето че се извила буря, която трябвало да погуби стареца и неговата малка лодка. Но когато студените вълни се сключили над него, той се вкопчил в жалките останки на своя съд и дръзнал да извика името на Ел, молейки го за пощада, каквато, всички знаят, божеството не познава. Ел се разгневил още повече от това богохулство и отказал да приеме стареца в своето царство, а го изхвърлил на брега и го проклел никога да не плава, но и да не познае смъртта. И когато изпълзял на брега, тялото и лицето му били покрити с пъпки, сякаш полепени миди. Старецът се изправил и закрачил към топлата и гостоприемна вътрешност. И навсякъде, където отивал, виждал само кротки и покорни орачи и скотовъдци. Предупреждавал ги за тяхната глупост и че Ел ще си намери друг, по-силен и храбър народ, комуто да остави наследството им. Но хората от вътрешността дори не желаели да го изслушат. А където се появявал Пъпчивия, следвали го болести и злочестия, които никого не подбирали и поваляли еднакво деца и здрави и силни мъже. А хората казвали, че шарките, които разпространявал Пъпчивия, се предавали с пепелта на разораната почва. Така се говори в легендата. Ето как Пъпчивия се превърнал в предвестник на смърт и болести, в упрек за онези, които заживяват безгрижно и охолно, защото земята ги храни.

Завръщането на принц Искрен в Бъкип беше помрачено от вестта за събитията във Фордж. Искрен, прагматичен докрай, бе напуснал града веднага след като Келвар и Шемшай се бяха спогодили за поддръжката на кулата на Стражевия остров. Всъщност свитата бе потеглила на път още преди двамата със Сенч да се върнем в странноприемницата. Ние тръгнахме с последните заминаващи и през целия път слушахме страховити разкази за онова, което се било случило във Фордж — много от тях рожба на нечие превъзбудено въображение.