Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

— Не те питах това. Какво означава „любима на копеле“? Как смееш да ме наричаш така? — Очите й гневно заблестяха.

Кълна се, че сърцето ми за миг спря. По тялото ми плъзна смъртен студ.

— Вярно е, нямам право — с пресекнал глас отвърнах аз. — Но не съм в състояние да престана да те обичам. И независимо дали имам право да те наричам своя любима, някои хора не ще се поколебаят да ме наранят, като ти причинят зло. Как да кажа, че те обичам толкова много, че ми се ще да не те обичах или поне да не показвах, че те обичам, защото любовта ми те излага на огромна опасност, и да поискам от теб да повярваш на думите ми? — Сковано се обърнах към вратата.

— А как да посмея да кажа, че разбирам нещо от последното ти изречение и да поискам от теб да повярваш на думите ми? — попита Моли.

Нещо в гласа й ме накара да се обърна към нея. За миг просто се гледахме. Сетне тя избухна в смях. Стоях неподвижно, обиден и сърдит, докато Моли, все още засмяна, се приближи до мен. И ме прегърна.

— Ти избра възможно най-заобиколния път, за да ми кажеш, че ме обичаш, Новия. Тайно да влезеш в стаята ми и после да си завържеш езика на възел заради думата „любов“. Не можеше ли просто отдавна да я изречеш?

Глупаво стоях пред нея. Погледнах я. Тъпо осъзнах, че съм станал много по-висок от нея.

— Е? — подкани ме Моли и за миг се озадачих.

— Обичам те, Моли. — В края на краищата съвсем не ми беше трудно да го кажа. И това ме изпълни с огромно облекчение. Бавно и предпазливо я прегърнах.

Тя ми се усмихна.

— И аз те обичам.

И най-сетне я целунах. В мига на целувката някъде край Бъкип един вълк извиси глас в ревнив вой и накара всички кучета да се разлаят в хор, който отекна в нощната тишина.

Върнах се в стаята си, седнах, загледах се в гаснещите въглени в огнището и зачаках замъкът да се събуди. Би трябвало да се чувствам изтощен. Вместо това почти треперех от енергията, която кипеше в мен. Представях си, че ако седя съвсем неподвижно, мога да усетя топлината на ръцете на Моли около мен. Знаех точно къде бузата й се е докоснала до моята. Ризата ми бе попила уханието й от кратката ни прегръдка и аз мъчително се чудех дали да остана със същите дрехи, или грижливо да ги прибера в скрина си и да ги запазя. Не смятах, че е глупаво толкова много да се вълнувам за това. Сега се усмихвам, ала на мъдростта, а не на глупостта си.

Утрото донесе ураганни ветрове и сняг, ала това само ме накара да се почувствам още по-уютно вътре. Може би така щяхме да получим възможност да се възстановим от предния ден. Не исках да мисля за клетите дрипави тела, за неподвижните им, студени лица, които бяхме измили. Нито за пламъците и топлината, които бяха погълнали трупа на Кери. Един спокоен ден в замъка щеше да се отрази добре на всички ни. Навярно вечерта щеше да ни завари събрани край огнищата на раздумка и музика. Поне така се надявах. Излязох от стаята си, за да отида при Търпение и Лейси.

Измъчвах се, защото отлично знаех точния момент, в който Моли ще донесе закуската на Търпение и по-късно ще се качи горе. Можех да съм там или в коридора. Нищо сериозно, просто съвпадение. Ала не се съмнявах, че ме наблюдават и че тези „съвпадения“ ще направят впечатление, ако започнат да се случват твърде често. Не. Трябваше да послушам предупрежденията на краля и Сенч. Щях да покажа на Моли, че притежавам мъжко самообладание и издръжливост. Щом трябваше да чакам, преди да започна да я ухажвам, щях да го направя.