Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

— Но не може ли да дойда в твоите покои, за да поговоря насаме с нея и…

— Няма да допусна да избухне скандал! — категорично заяви тя. — Ти имаш врагове в двора, Фиц. Няма да позволя Моли да се превърне в тяхна жертва в опитите им да ти нанесат удар. Достатъчно ясна ли съм?

Беше достатъчно ясна, при това за неща, от които бях смятал, че си няма представа. Какво знаеше за враговете ми? Дали предполагаше, че се касае за обикновена вражда? Макар че и това щеше да е достатъчно в кралския двор. Замислих се за Славен и неговите лукави остроумия, за това как по време на празник се обръщаше, прошепваше нещо на своите блюдолизци и те се подсмихваха и тихо отвръщаха на духовитостта му. Замислих се за това, че ще се наложи да го убия.

— По стиснатите ти зъби виждам, че си разбрал. — Лейди Търпение се изправи и остави чашата си на масата. — Хайде, Лейси, най-добре е да оставим Фицрицарин да почива.

— Поне й кажи да не ми се сърди — помолих я аз. — Кажи й, че снощи не съм бил пиян. Кажи й, че не съм искал да я заблуждавам, нито да й причиня зло.

— Няма да предам такова съобщение! Нито пък ти, Лейси! Да не мислиш, че не забелязах намигането ти? Настоявам и двамата да спазвате благоприличието. Не го забравяй, Фицрицарин. Ти не познаваш Моли. Тя също не те познава. Така трябва да бъде. Да вървим, Лейси. Искам тази нощ да си починеш, Фицрицарин.

Оставиха ме сам. Опитах се да уловя погледа на Лейси и да спечеля подкрепата й, ала тя се извърна. Вратата се затвори след тях и аз се отпуснах на възглавниците. Помъчих се да не позволя на ума си да протестира срещу забраните, които ми бе наложила лейди Търпение. Колкото и да беше досадно, тя имаше право. Можех само да се надявам, че Моли ще приеме поведението ми за благоразумно, а не за измамно или презрително.

Станах от леглото и отидох да разпаля огъня. После се огледах. След месеците, прекарани в Планинското кралство, стаята ми се струваше мрачна. Най-луксозната украса беше един доста прашен гоблен, изобразяващ крал Мъдрост, който се сприятелява с Праотците. Бях го получил заедно със стаята, наред с кедровия скрин до леглото. Критично се втренчих в гоблена. Той бе стар и изяден от молци. Виждах защо са го захвърлили тук. Когато бях по-малък, от него сънувах кошмари. Изтъкан в стар стил, крал Мъдрост изглеждаше силно издължен, докато Праотците не приличаха на нито една твар, която бях виждал. На широките им плещи имаше нещо като криле. А може и да бяха ореоли.

Задрямах. Събуди ме въздушно течение. Тайната врата до огнището, която водеше към покоите на Сенч, бе широко отворена. Сковано се изправих, протегнах се и се изкачих по каменното стълбище. Първия път, когато го бях направил, бях облечен по абсолютно същия начин — само по нощница. Бях последвал един страшен старец със сипаничаво лице и остри като на гарван очи. Той ми беше предложил да ме научи да убивам хора. Освен това безмълвно ми бе предложил приятелство. Бях приел и двете предложения.

Каменните стъпала бяха студени. Над свещниците на стените имаше паяжини, прах и сажди. Което показваше, че чистачките не стигаха дотук. Нито до покоите на Сенч. Както винаги, там цареше приятен хаос. В единия край на стаята му се намираше работният му кът — гол каменен под и огромна маса. Върху нея цареше обичайният безпорядък: хавани и чукала, лепкави съдове с храна за катерицата Слинк, гърненца със сушени билки, плочки и свитъци, лъжици, щипци и почерняло котле, от което се вдигаше зловонна пара.

Ала Сенч не бе там. Видях го в другия край на стаята, където имаше мек стол и огнище с бумтящ огън. Килимите на пода се застъпваха, пламъците хвърляха отблясъци по стъклената купа с ябълки и гарафата вино върху изящно резбованата маса. Сенч удобно седеше на стола и повдигаше към светлината частично развит свитък. Дали го държеше по-далеч от носа си, отколкото преди? И дали мършавите му ръце бяха още по-съсухрени? Зачудих се дали е остарял през месеците на моето отсъствие, или досега просто не съм обръщал внимание? Сивият му вълнен кафтан изглеждаше изтъркан, както винаги, дългата му сива коса, която се спускаше по раменете му, сякаш имаше същия цвят. Както обикновено, мълчаливо изчаках да благоволи да вдигне поглед и да ме забележи. Някои неща се променяха, други обаче — не.

Той най-после отпусна свитъка и погледна към мен. Имаше зелени очи и светлият им цвят винаги ме изненадваше на фона на пророческите му черти. Въпреки напомнящите на сипаница белези по лицето и ръцете му, незаконно рожденият му произход личеше също толкова ясно, колкото моя. Предполагам, че можех да го смятам за дядо, но връзките между чирак и учител бяха по-близки от кръвното родство. Сенч ме измери с поглед и аз засрамено се сковах.