Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

— Привлякох те с Умението — каза спокойно Искрен.

Замислих се.

— Не го усетих.

— Точно това исках. Нали си спомняш какво ти казах някога. Умението може да бъде тих шепот. Не трябва непременно да бъде крясък или заповед.

Той бавно се завъртя към мен и щом се вгледах в сумрака, сърцето ми трепна от радост. По жътва, когато напуснах Бъкип, Искрен беше съсухрена сянка — изнурен до смърт от задълженията си и непрестанното бдение. Сега в тъмната му коса все тъй се забелязваха бели нишки, но костеливата снага отново бе заякнала, а в черните му очи искреше жизненост. Изглеждаше могъщ и царствен.

— Изглежда, бракът ти се отразява добре, принце — казах неволно.

Това го смути.

— В някои отношения — призна той, изчерви се като хлапак и бързо извърна глава към прозореца. — Ела да видиш моите кораби.

Това ме озадачи. Пристъпих до него и огледах пристанището, после целия залив.

— Къде са?

Искрен ме хвана за раменете и ме завъртя към корабостроителницата. Там се издигаше дълга нова сграда от жълтеникави чамови дъски. Наоколо се суетяха хора, от комините на ковачниците излиташе дим. Върху белия сняг се тъмнееха няколко от огромните дънери, които Кетрикен бе донесла като зестра.

— Понякога в зимните утрини заставам тук, гледам към морето и ми се струва, че виждам алените кораби. Знам, че ще дойдат. Но друг път виждам с какви кораби трябва да ги посрещнем. Тази пролет няма да заварят безпомощна плячка, момчето ми. А до идната зима смятам да им покажа какво е да бъдеш нападнат.

В гласа му звучеше свирепа радост, която би ме стреснала, ако не я споделях. Спогледахме се с усмивка.

После лицето му се промени.

— Изглеждаш ужасно — каза той. — По-зле и от дрехите си. Дай да отидем нейде на топло, да си налеем по чаша вино с билки и да закусим.

— Вече закусих — отвърнах аз. — Благодаря ти, но съм много по-добре, отколкото преди няколко месеца.

— Не се превземай. И не ми казвай каквото знам. Нито пък се опитвай да ме лъжеш. Изкачването те е изтощило и сега цял трепериш.

— Пак използваш Умението — упрекнах го аз.

Той кимна.

— Още преди няколко дни усетих, че идваш. Опитах да се свържа с теб, но ти не ме усети. Малко се смутих, когато тръгнахте направо, но разбирам тревогите на Бърич. Радвам се, че е положил толкова грижи за теб; не само по пътя насам, но и преди това, в Джаампе. Чудя се как да го възнаградя. Трябва да стане незабелязано. Не върви да привличам вниманието към него и теб. Случайно да имаш идеи?

— Той няма да приеме друго, освен благодарност. Ако предложиш повече, може да се обиди. Лично аз смятам, че каквото и да му дадеш, все ще е малко в сравнение с онова, което направи за мен. Най-добре ще е ако му предложиш да си избере млад кон, защото неговият вече остарява. Това би приел. — Позамислих се. — Да. Можеш да го направиш.

— Мога ли? — сухо попита Искрен. Усетих в гласа му язвителна насмешка.

Изведнъж се смаях от собствената си дързост и казах смирено:

— Самозабравям се, принце.

Той се усмихна и ме потупа по рамото.

— Е, сам те попитах, нали? За момент имах чувството, че не говоря с племенника си, а Рицарин ме поучава как да се държа с хората. Пътешествието до Джаампе те е променило, момко. Ела. Наистина държа да изпием по чаша. По-късно Кетрикен ще иска да поговори с теб. А сигурно и лейди Търпение.

Посърнах от последните думи. Градчето край залива ме привличаше като магнит. Но думата на престолонаследника бе закон. Преклоних се пред волята му.

Заслизахме надолу, като разговаряхме за дреболии. Той ми заръча да кажа на госпожа Чевръстка, че ми трябват нови дрехи; аз го попитах как е ловджийското му куче Леон. В коридора Искрен спря един паж и нареди да донесат в кабинета му вино и баница с месо. Последвах го, но не нагоре към неговите покои, а към една стая на долния етаж, която ми бе едновременно позната и непозната. Когато бях влизал там за последен път, писарят Федрен я използваше за хранилище на билки, черупки и корени, от които изработваше мастилата си. Днес от това нямаше и помен. В малката камина гореше огън. Искрен разрови жарта и хвърли още дърва, докато аз се оглеждах. В стаята имаше голяма дъбова маса и две по-малки масички, няколко стола, стойка за свитъци и няколко лавици, отрупани с най-различни предмети. Върху масата лежеше разгъната недовършена карта на Чалските области. Ъгълчетата й бяха притиснати с кинжал и три камъчета. Наоколо се трупаха късчета пергамент, изписани с почерка на Искрен. Подобен хаос царуваше върху двете по-малки масички и няколко от столовете. Всичко това ми се стори познато и след миг разбрах — преди време бях виждал същите вещи разхвърляни в спалнята на принца. Искрен ме погледна откъм огнището и се усмихна печално на моето недоумение.