Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

— Фиц, нищо не се е променило. Ти все още си кралският копелдак и принц Славен те смята за пречка. Вече не веднъж, а на три пъти опита да се отърве от теб. Мислиш ли, че с радост ще те посрещне в Бъкип? Не. А най-доволен ще е, ако изобщо не се прибереш. Затова дай да не го улесняваме. Ще продължим по суша. Ако той или неговите наемници искат да ни намерят, ще трябва да се поразровят из горите. А Славен никога не е бил свестен ловец.

— Искрен няма ли да ни защити? — уморено попитах аз.

— Ти си кралски служител, а Искрен е престолонаследник — отсече Бърич. — Твоя работа е да пазиш краля си, Фиц. Не обратното. Не че Искрен не те цени. Би сторил всичко, за да те опази. Но сега си има по-важни грижи. Алените кораби. Млада съпруга. И по-малък брат, който смята, че короната ще стои по-добре на неговата глава. Не. Не очаквай от престолонаследника да те пази. Пази се сам.

Помислих си, че това ще отсрочи още повече опитите ми да издиря Моли. Но премълчах. Не бях разказал на Бърич за съня си. Вместо това отвърнах:

— Славен би трябвало да е луд, ако пак се опита да ни убие. Всички ще разберат, че е негова работа.

— Не луд, Фиц. Само безмилостен. А той си е точно такъв. Дай да не си въобразяваме, че Славен спазва нашите правила или мисли като нас. Види ли възможност, да ни убие, ще я използва. Подозренията изобщо не ще го уплашат, стига да няма доказателства. Искрен е нашият престолонаследник. Но не е крал. Засега. Докато крал Умен седи на трона, Славен ще намира начини да заобикаля волята на баща си. Много неща могат да му се разминат. Дори убийство.

После Бърич отби коня си от отъпкания път, нагази в преспите и пое през хълмовете право към Бъкип. Ние с Хендс се спогледахме жално. Но го последвахме. И всяка нощ, докато се гушехме в тънката шатра, вместо в някоя топла странноприемница, аз си мислех за Славен. При всяко уморително катерене по стръмните склонове, при всяко опасно спускане, си мислех за по-младия принц. Проклинах всеки допълнителен час, който ме отдалечаваше от Моли. Чувствах прилив на сили само когато си мечтаех как бих смазал Славен от бой. Напразни мечти. Не можех да си обещая мъст. Отмъщението беше привилегия на трона. Но ако не можех да си отмъстя, поне нямаше да стане и неговото. Щях да се върна в Бъкип и да застана с гордо вдигната глава пред него, без да се плаша от злобния му поглед. Заклевах се — Славен никога нямаше да ме види как треперя, как търся опора в стената или плъзвам длан пред замъглените си очи. Никога нямаше да узнае, че е бил само на косъм от победата.

И тъй, най-сетне пристигнахме в Бъкип — не по лъкатушния крайбрежен път, а изотзад, откъм гористите хълмове. Снеговалежът отслабна, после съвсем спря. Нощните ветрове разгониха облаците и под лунното сияние крепостните стени заблестяха като антрацит на фона на морето. Жълти светлинки потрепваха в кулите и край страничната порта.

— Стигнахме — тихо каза Бърич.

Спуснахме се по последния склон, излязохме най-сетне на пътя и поехме към голямата порта.

Отпред стоеше на стража млад ратник. Той прегради пътя ни с копието си и попита кои сме.

Бърич отметна качулката си, но младокът не помръдна.

— Аз съм конярят Бърич — заяви твърдо моят спътник. — Сигурно още не си бил роден, когато поех кралските конюшни. По-скоро би трябвало аз да те питам какво търсиш тук!

Преди смутеният момък да отговори, от караулката шумно наизскачаха още войници.

— Наистина е Бърич! — провикна се сержантът на караула.

Бърич мигом се озова сред тълпа от мъже, които го поздравяваха на висок глас и говореха един през друг. Ние с Хендс седяхме върху уморените си коне. Накрая сержантът, казваше се Топор, с крясъци ги застави да млъкнат, най-вече за да говори самият той.

— Не чакахме да пристигнеш преди пролетта, драги — заяви грубоватият стар войник. — А и чухме слухове, че ако изобщо се добереш дотук, вече няма да си същият. Но както виждам, нищо ти няма. Малко си поизмръзнал, носиш някакви чудновати дрехи и имаш един-два белега в повече, това е. Разправяха, че си бил тежко ранен, а Копелдака едва не умрял. От болест или отрова, тъй казваха.

Бърич се разсмя и разпери ръце, за да видят всички планинските му дрехи. За момент сякаш го зърнах през техните очи. Нищо чудно, че младокът не го бе познал с тия червено-жълти плетени панталони, шареното наметало и гамашите. Но повече ме интересуваха слуховете.

— Кой е казал, че Копелдака ще умре? — попитах аз.

— А кой пита? — отвърна Топор.