Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

Шутът храбро се опълчи срещу решението ми.

— Мислиш ли, че страданията, които си налагаш, ще върнат живота поне на едно дете, господарю? Съдбата на Силтбей вече е решена. Защо трябва да страдаш и ти?

— Защо да страдам ли? — Намерих сили да се усмихна на шута. — Навярно за същото е питал мъглата всеки жител на Силтбей. Страдам, шуте, защото те страдаха. Защото съм крал. А най-вече защото съм човек и видях какво ги сполетя. Помисли малко, шуте. Ами ако всеки в Шестте херцогства си каже: „Е, по-лошо вече не може да им се случи. Защо да зарязвам заради тях топлото легло и трапезата?“ Шуте, кълна се в кръвта на сърцето си, че това е моят народ. Нима тази нощ ще изстрадам повече от онези хора? Какво са болежките и страховете на един-единствен човек в сравнение с бедата на Силтбей? Защо да се крия на топло, докато врагът коли моите хора като добитък?

— На принц Искрен му трябват само две думи — възрази непокорно шутът. — Кажа ли „пирати“ и „Силтбей“, той ще узнае всичко. Позволи да те настаня в постелята, господарю, и тутакси ще изтичам при него с тия слова.

— Не. — Нова болка разцъфтя като облак нейде в тила ми. Опитваше се да ме лиши от разсъдък, но аз стиснах зъби. Заставих тялото си да пристъпи до стола край огнището и намерих сили да седна. — Отдадох младостта си, за да браня границите на Шестте херцогства от всеки враг. Нима животът ми е станал по-ценен днес, когато вече отива към своя край и го изпълва болка? Не, шуте. Доведи сина ми веднага. Ще използвам неговото Умение, тъй като моето засега се изчерпа. Заедно ще обмислим видяното и ще решим какво трябва да се направи. А сега върви. Върви!

Шутът побягна и след миг трополенето на нозете му заглъхна из коридора.

Останах сам със своето двойно „аз“. Вдигнах ръце към слепоочията си и усетих как върху устните ми трепва измъчена усмивка, докато се опомнях. „А, момко. Ето те и теб.“ Кралят бавно отправи към мен вниманието си. Бе изтощен, но насочи Умението и докосна ума ми тъй леко, сякаш подухваше паяжина. Аз отвърнах с тромав опит да осъществя сливането и всичко се обърка. Връзката затрептя и се разпадна като прогнила дреха. Кралят изчезна.

Лежах самичък на пода на своята спалня в Планинското кралство. Бях петнайсетгодишен, облечен в мека и чиста нощна риза. Жаравата в огнището догаряше. Усещах остра, тръпнеща болка в опарените си пръсти. Мъчеше ме и главоболие от Умението.

Надигнах се бавно и предпазливо. Като старец? Не, като младеж с все още разклатено здраве. Вече познавах разликата.

Мекото чисто легло ме зовеше като меко и чисто утре.

Отхвърлих и двете изкушения. Седнах на стола край огнището и замислено се загледах в жаравата.

Когато призори Бърич дойде да се сбогува, бях готов да потегля с него.

Виелицата ме обсипваше с ледени целувки, отмяташе косите от челото ми. От безрадостен сън се събудих за още по-безрадостна гледка — зимен горски пейзаж. Бях се вкочанил навсякъде, освен там, където ме топлеше дъхът на уморената кобила. Под мен Сажда тъпчеше упорито през преспите. Навярно отдавна дремех в седлото. Малко по-напред яздеше конярят Хендс. Той извърна глава и подвикна нещо.

Сажда спря плавно, но аз не го очаквах и едва не се свлякох от седлото. Вкопчих пръсти в гривата й, за да запазя равновесие. Бавен и упорит снеговалеж забулваше гората около нас. Елите превиваха клони под белия си товар, а брезичките между тях се чернееха в неясното лунно сияние на облачната зимна нощ. Път не се виждаше. Отвсякъде ни обгръщаше гъста гора. Хендс бе спрял своя черен кон, затова спря и Сажда. Зад мен Бърич седеше върху пъстрата си кобила с лекотата на ездач по рождение.