Робин Хобб - Сага за живите кораби - трилогия

Ганкис бе започнал да отправя викове към юнгата, настояващи за изчакване. Видно беше, че хлапето е престанало да се надява на завръщането им и е започнало да изтласква лодката към оттеглящите се води.

Изникването на Ганкис и Кенит породи вик, долетял от кораба. Някакъв моряк на кърмата трескаво започна да маха към тях. И с основание: Мариета се намираше в голяма опасност; отдръпването на водите почти бе доближило кила до скалите. Някои от моряците бяха наобиколили хаспела и повдигаха котвата.

Пред очите на своя капитан Мариета се разклати и се плъзна встрани, върху повърхността на голям камък. Тази гледка накара сърцето на Кенит да се свие: след себе си, той обичаше кораба повече от всичко.

Подметките му немилостиво потъпкваха водорасли и раковини. Дори и това бързане не бе съумяло да стопи преднината на Ганкис. Двамата почти едновременно достигнаха лодката и я тласнаха във водата. Двамата моряци сграбчиха веслата, а Кенит зае мястото си в задната част.

Котвата на Мариета вече се издигаше, обкичена с морска растителност. Съревнование между весла и платна смаляваше разстоянието между двата неравностойни откъм големина съда. В следващия миг лодката вече се изравняваше, а след още няколко секунди капитан Кенит вече стъпваше на палубата на своя кораб. Заместникът бе заел позиция край кормилото; в мига, в който той видя появата на командира си, помощник-капитан Соркор рязко тласна руля и изрева заповед за отплаване. Вятърът наблегна върху платната и отнесе Мариета далеч от опасната плитчина — в течение, което щеше жестоко да блъска корпуса ѝ, но и щеше да я отнесе далеч от опасните подводни скали на Залива на заблудата.

Един бърз оглед увери Кенит, че всичко е наред. Придружавалият го юнга затрепера, когато погледът на капитана го докосна. Очите на пирата се задържаха върху му само за момент, но това бе достатъчно, за да покаже на момчето, че проявата на неподчинение няма да бъде подмината или забравена. Жалко — до този момент младият моряк можеше да се смята за горд притежател на гладък и непокътнат гръб. Утре и през оставащите от живота му дни това нямаше да бъде така. Тези белези щяха да му напомнят за проявената днес страхливост.

Кенит се ограничи да кимне на заместника си, преди да се оттегли в капитанската каюта. Начинанието му едва не се бе оказало фатално, но въпреки това в гърдите му туптеше триумф. Все пак ставаше дума за човек, надиграл Чуждите в собствената им игра. Късметът му отново се бе проявил, както винаги; скъпият талисман на китката му най-сетне бе оживял, доказвайки се като оправдана инвестиция. И най-ценно от всичко, самото пророчество на Чуждите бе потвърдило амбициите му.

Кенит щеше да стане първият крал на Пиратските острови.

Змията се плъзгаше сред водите, сред пяната, оставяна от кораба. Люспестото тяло блестеше като кожата на делфин, но с преливане в синкав оттенък. Под муцуната, задържана над струите, се поклащаха заострени мустачета, напомнящи химера. Тъмносините очи уловиха погледа на Брашън и се разшириха в очакване — като погледа на флиртуваща жена. В следващия момент пастта на създанието се разтвори, яркочервена и приютила редици наклонени навътре зъби. В тази раззината празнина имаше достатъчно пространство за изправен човек. Мустачетата се надигнаха рязко, оформили корона около главата на змията — лъвска грива от отровни остроти.

Алената уста се стрелна към Брашън, за да го обгърне със зловонен мрак. С нечленоразделен вик той започна да се мята и размахва ръце, дирещ спасение. Пръстите му напипаха дърво, допирът до което породи огромно облекчение.

Беше му се присънил кошмар.

Брашън бавно си пое дъх и се заслуша в познатите звуци. Дъските на Вивачия тихо поскърцваха, край него останалите спящи дишаха равномерно, вълните тихо се разплискваха край кораба. Горе някой тичаше бос по палубата, забързал да изпълни някакво възложение. Нов дъх донесе неизменната миризма на катран, множество тела и, загатнато като уханието на дамски парфюм, миризмата на товара им.

Морякът се протегна, опрял длани и стъпала в двата края на нара си, подир което отново се омота в одеялото. До неговото дежурство оставаха часове. Не се ли наспеше сега, по-късно щеше да съжалява.

Сред полумрака на спалното помещение той затвори очи, но не можа да се унесе, а ги отвори отново само след няколко секунди. Можеше да усети, че кошмарът му го дебне досами повърхността на заспиването, готов да го погълне. Брашън тихичко изруга. Той трябваше да се наспи, но за почивка не можеше и да става дума, докато не изживееше цялата мора.