Робин Хобб - Сага за живите кораби - трилогия

— В такъв случай находките принадлежат на Чуждите? — спокойно попита Кенит.

Двамата бяха представители на различни видове, но пак лесно можеше да се види, че този въпрос е смутил Чуждия. Последният се нуждаеше от миг, за да се опомни и отговори важно:

— Онова, което океанът извежда на Съкровищния плаж, си остава принадлежност на океана. Ние сме само пазители.

Кенитовата усмивка изтъни устните му.

— В такъв случай нямаш основания за притеснение. Аз съм капитан Кенит и океанът е мой: нещо, което е не само мое твърдение. Всичко, което принадлежи на океана, е и мое. Ти получи златото си, сега е време да пророкуваш. И повече не се тревожи за неща, които по твои собствени думи не ти принадлежат.

Край него Ганкис не можа да сдържи възклицанието си. Чуждият не каза нищо. Вместо това той сведе глава, привеждайки цялото си тяло напред заради липсата на врат — почти като жест на примирение пред господар. Когато плоските очи се повдигнаха отново, те се втренчиха право в душата на Кенит. Сега вече създанието заговори с по-плътен глас, подобаващ на дълбините.

— Това пророчество е тъй видно, че дори някой от вашето потомство би могъл да го разчете. Ти вземаш онова, което не ти принадлежи, капитан Кенит, и го обявяваш за свое. Каквото и да попада в ръцете ти, ти никога не откриваш насита. Следовниците ти се задоволяват с дреболии и дрънкулки, а ти прибираш за себе си онова, което смяташ за най-ценно. — За момент създанието се взря в опулените очи на Ганкис. — Неговата преценка заблуждава и двете страни; обеднява и двете страни.

Това предсказание никак не се харесваше на Кенит.

— Направеното от мен дарение ми е предоставило правото да задам един въпрос, нали? — дръзко се осведоми младият мъж.

Чуждият разтвори паст — не от удивление, по-скоро като заплаха. Редиците зъби действително изглеждаха внушително. Подир това челюстта отново се затвори. Тънките устни почти не се раздвижиха сред просъскания отговор.

— Да.

— Ще успея ли в начинанието си?

Чуждият замислено изду торбичките си.

— Няма ли да зададеш по-конкретен въпрос?

— Нима поличбите изискват конкретността ми? — търпеливо запита Кенит.

Съществото отново се загледа в находките: розата, чашките, ноктите, кристалното кълбо, перото, топчетата.

— Ще успееш да осъществиш най-съкровената си цел — прямо заяви Чуждият.

Върху лицето на капитана изгря усмивка, изчезнала заради заплашителния тон на последвалите думи.

— Онова, към което най-силно се стремиш, ще намери успех. Онази цел, за която бленуваш, ще попадне в ръцете ти.

— Достатъчно — с неочаквана припряност изръмжа Кенит. Той вече не възнамеряваше да настоява за среща с богинята им: тези пророчества му стигаха.

Пиратът се приведе, за да прибере находките си, но създанието неочаквано протегна ципести ръце над тях. Капчици отрова блестяха по върха на всеки от длъгнестите пръсти.

— Съкровищата, разбира се, ще останат на плажа. Лично ще се погрижа за прибирането им.

— Благодаря ти — напевно до искреност отвърна Кенит. Той бавно започна да се изправя, а когато съществото отдръпна ръце, капитанът неочаквано пристъпи напред и стовари подметката си върху стъкленото кълбо. То се строши с камбанен звън. Ганкис извика с вопъла на човек, зърнал смъртта на първородната си рожба; дори Чуждият трепна заради безсмислената разруха. — Жалко — заяви пиратът, докато се обръщаше да си върви. — Но щом аз не мога да притежавам нещо, защо то да попада в чужди ръце?

Той мъдро реши да не подлага розата на същата процедура: подозираше, че макар привидната ѝ крехкост, в действителност е изработена от материал, който не би отстъпил пред натиска на ботуша му. А Кенит не възнамеряваше да накърнява достойнството си с неуспешен опит. Останалите предмети нямаха особена стойност в неговите очи; с тях Чуждият можеше да прави каквото си поиска.

Зад гърба му създанието бе започнало да съска гневно. След един бавно поет дъх то обяви към отдалечаващия се пират:

— Петата, която руши принадлежащото на морето, сама ще бъде погълната от него.

Трясък на стиснати зъби последва това предсказание.

Почти в същия миг Ганкис вече се изравняваше с капитана си: този моряк винаги предпочиташе познатата опасност пред неизвестната.

Няколко крачки по-надолу Кенит спря, обърна се и подвикна към клечащия над съкровищата Чужд:

— Намерих и още нещо, което смятам, че би те заинтересувало. Но мисля, че океанът го е изнесъл за теб, а не за мен, затова го оставих на мястото му. Ако не греша, струва ми се, че Чуждите не обичат котки?