Робин Хобб - Сага за живите кораби - трилогия

Всеизвестно бе, че Чуждите изпитват дълбок ужас към всички коткоподобни. Чуждият не благоволи да отговори, но Кенит със задоволство забеляза как въздушните торбички се издуват тревожно.

— Ще ги откриеш малко по-нагоре на плажа: цяло котило със сини кожухчета. Бяха в кожена торба, някъде осем на брой. Повечето от тях изглеждаха малко умърлушени след банята си, но не се съмнявам, че разтъпкването ще им се отрази добре. Помни, че те не принадлежат на теб, а на океана. Уверен съм, че ще се отнасяш добре към тях.

Чуждият издаде необичаен звук, напомнящ изсвирване.

— Отведи ги! — замоли той. — Отведи ги, умолявам те!

— Да отнеса от Плажа на съкровищата нещо, което океанът е пожелал да остави тук? И насън не бих се осмелил — увери го Кенит. Той не се засмя, дори не се усмихна, а отново продължи пътя си. След няколко крачки откри, че е започнал да си тананика една грубиянска песен, особено популярна в Заграба. Ширината на крачките му скоро накара Ганкис да се задъха.

— Сър? — каза морякът. — Разрешавате ли да ви попитам нещо, капитане?

— Разрешавам — щедро отвърна Кенит. Той почти очакваше да последва молба за по-бавно ходене. Ако се случеше това, тя щеше да бъде отхвърлена: трябваше да се приберат на борда колкото се може по-бързо, преди отливът да е оголил скалите.

— Какво е начинанието, за което говореше Чуждият?

Кенит понечи да отговори, но се сдържа. Не. Прекалено дълго бе подготвял това и го бе проигравал в ума си. Той възнамеряваше да изчака до отплаването им, когато Ганкис разкажеше на останалите от екипажа за случилото се на острова. Нещо, което нямаше да отнеме дълго: морякът бе от бъбривите, а и останалите така или иначе щяха да се пръскат от любопитство. Когато корабът им навлезеше в открито море и преодолееше значителна част от разстоянието към Заграба, Кенит щеше да призове целия си екипаж. Във въображението си той вече се виждаше да разговаря с хората си, огрян от лунната светлина.

Тази част от обратния път те преодоляха много по-бързо, защото не се оглеждаха за находки. Много скоро двамата отново навлизаха сред стръмната пътека, разсякла гористата част на острова.

През цялото това време Кенит изпитваше тревога за кораба си, но я скриваше умело. Притесненията му бяха основателни, защото в този залив водата прииждаше и се оттегляше с бързина, която не се интересуваше от луната. Съд, смятан за закотвен по безопасно време, неочаквано можеше да се натъкне на невиждани по-рано скали. Кенит нямаше намерение да излага Мариета на риск: те щяха да са напуснали това магично място преди водата да ги е изиграла.

Сред за̀вета на дърветата денят изглеждаше застинал. Топлината на процеждащите се лъчи, съчетана със силните горски ухания, превръщаше деня в изкусително сънлив. Кенит се улови, че е забавил крачка заради обгърналата ги атмосфера на златист покой. На идване клоните все още бяха отронвали дъждовни капки, породили влажна и неприветлива атмосфера на дебнещи лицата лигави клони. Но сега той знаеше със сигурност, че гората е удивително място. Тя криеше съкровища и тайни не по-малко изкусителни от даровете на Съкровищния плаж.

Настойчивото му желание да се върне на борда на Мариета бавно се свлече от него. Капитанът откри, че е спрял насред пътеката. Днес той възнамеряваше да изследва острова. Пред него щяха да се разкрият удивителните места на Чуждите, където човек можеше да преживее потока на столетие само за рамките на една удивителна нощ. Много скоро той щеше да се сдобие с всички тези тайни. Но за момента му беше достатъчно да стои неподвижно и да вдишва златния въздух. Нищо не нарушаваше спокойствието му… С изключение на Ганкис. Морякът непрекъснато дърдореше нещо за отлива и Мариета и увеличаваше настойчивостта си паралелно с Кенитовото решение да не му обръща внимание.

— Защо спряхме тук, капитане? Добре ли сте, сър?

Кенит махна с ръка към него, за да го пропъди, само че морякът не го послуша. Капитанът се огледа в търсене на някакво вдъхновение, въз основа на която идея да прогони шумния досадник. Едновременно с това ръката му напипа златната верига на медальона. Кенит извади находката си, доволен от споходилото го хрумване.

Той прекъсна бръщолевенето на Ганкис с думите:

— Ужас, виж какво без да искам съм отнесъл от плажа. Бъди добро момче и го отнеси обратно. Дай го на Чуждия и се погрижи той да прибере и него.

Ганкис се втренчи в него.

— Няма време, сър! Оставете го тук. Трябва да се върнем на кораба, иначе скалите ще го пронижат. Или пък останалите ще тръгнат без нас. Чак след месец водата ще се доближи толкова. А на този остров човек и една нощ не може да оцелее.