Брендон Сандерсон: Отсенки от себе си

Уаксилий Ладриан, блюстител на закона под наем, скочи от коня и се обърна към кръчмата.

— О-о — провлачи хлапето разочаровано и слезе от собствения си кон. — Не си закачи шпората за стремената и не падна.

— Случи ми се веднъж — каза Уаксилий.

— Да, ама беше адски смешно.

— Остани при конете — заръча му Уаксилий и му подаде юздата. — Не завързвай Унищожителката. Може да ми потрябва.

— Добре.

— И не кради нищо.

Хлапето — младеж на седемнайсет години с кръгло лице, увенчано с едва-едва набола брада въпреки седмиците усилени опити да си пусне такава, — кимна тържествено.

— Обещавам да не ти свия нищо, Уакс.

Уаксилий въздъхна.

— Не това казах.

— Но…

— Просто пази конете. И се опитай да не говориш с никого.

Уаксилий поклати глава, след което бутна вратичката на кръчмата и влезе вътре с бодра крачка. Бе попълнил металоема малко — колкото да намали теглото си с около десет процента. Бе му станало обичайна практика тези дни — откакто му свърши съхраненото тегло, точно докато преследваше един от първите си престъпници преди няколко месеца.

Кръчмата, разбира се, бе мръсна. На практика всичко тук, в Дивите земи, бе прашно, износено или счупено. Пет години, откакто беше дошъл, а още не беше свикнал с това. Е, наистина бе прекарал по-голямата част от тези пет години в опити да направи кариера като чиновник — местеше се все по-далеч и по-далеч от големите градове, за да избегне риска да го познаят. Но в Дивите земи дори големите градове бяха по-мръсни от онези в Елъндел.

А тук, в покрайнините на населените райони, думата „мръсен“ бе прекалено слаба да опише привичния начин на живот. Мъжете, които подминаваше в кръчмата, седяха ниско прегърбени над масите си и едва вдигаха поглед. Това също беше една от особеностите на Дивите земи. Както растенията, така и хората бяха доста чепати — и раснеха близо до земята. Дори ветрилоподобните акации, които можеха да достигнат доста голяма височина, оставяха впечатлението за жилавост и устойчивост.

Обходи помещението с поглед, опрял ръце на кръста си. Надяваше се да привлече вниманието на околните, но не успя — което леко го подразни. Защо си бе направил труда да облече елегантен градски костюм с бледолилаво шалче, ако околните дори не го забелязваха? Е, поне не се кикотеха като онези в предишната кръчма.

Уакс се отправи с нехайна походка към бара, опрял едната ръка в дръжката на пистолета си. Барманът бе висок мъж, у когото явно имаше нещо териско — издаваше го дългурестото, слабо тяло, — макар че изисканите му роднини от Басейна сигурно щяха да се ужасят, ако го видеха как нагъва мазно пилешко бутче с една ръка, докато налива халба бира с другата. Уаксилий потисна гаденето си — местната представа за хигиена беше още едно от нещата, с които още не беше свикнал. Тук смятаха за чистофайници онези, които се сещаха да си избършат ръцете в панталоните, ако са си бъркали в носа, преди да ти стиснат ръката.

Уаксилий изчака. След това изчака още малко. След това прочисти гърло. Най-накрая, барманът се затътрузи към него.

— Аха?

— Търся един мъж — промърмори Уаксилий тихо. — Наричат го Джо Гранита.

— Не го знам — отговори барманът.

— Не го… Та той е най-прословутият разбойник по тези места.

— Не го знам.

— Но…

— По-безопасно е да не познаваш мъже като Джо — прекъсна го барманът и отхапа от кълката. — Но имам един приятел…

— Каква изненада.

Барманът го изгледа раздразнено.

— Кхъм — прокашля се Уаксилий. — Извинявам се. Продължи, ако обичаш.

— Приятелят ми е от типа, който е склонен да познава хората, които останалите не искат. Но отнема известно време да се свърже с него човек. Ще платиш ли?

— Аз съм защитник на закона — отговори Уаксилий. — Правя всичко това в името на справедливостта.